— Ако е това, за което се опасявам — промърмори Скудър, — трябва само да погледнеш навън.
Черити го послуша и изстена, загубела самообладание.
На два-три километра пред тях се спускаше завесата на урагана, а зад нея се движеше нещо. Нещо голямо.
Секунда по-късно тя мислено се поправи. Не, не беше голямо, това беше нещо гигантско.
— Какво… е… това? — прошепна тя, със заекване.
— Металоход — отговори Скудър. — Велики боже, това е металоход! Лестър, излитай!
— Опитвам се — отвърна младият лейтенант. — Двигателите трябва да загреят. Нямаме достатъчно тяга. Ако стартирам сега, ще паднем в снега, нали не го желаете?
Гласът му бе напълно спокоен, почти безизразен. И то след въздействието на гледката на приближаващата грамада.
— Колко време ви трябва?
— На пълен риск? Една минута.
Черити успяваше с мъка да следи разговора. Сянката зад вихрушката се беше приближила със страхотна скорост. Разстоянието, бушуващата буря и фантастичните й размери създаваха илюзията за бавно и тромаво движение, но това впечатление бе напълно погрешно.
Металоходът приличаше на бръмбар, уголемен до гигантски размери. Тялото му беше матовосребърно, потъмняло и се носеше от десет или дванадесет колосални, многократно разчленени крака, които с всяка стъпка придвижваха чудовището на петдесет-сто метра. Няколкото неравни израстъци и куполообразни издатини в предната част му придаваха вид на живо същество. Температурата му очевидно беше по-висока в сравнение със заобикалящия го сняг, тъй като около него се издигаше облак кипяща пара и това създаваше илюзията, че диша.
— Четиридесет и пет секунди — каза Лестър.
— Какво е това? — повтори Черити.
Този път Скудър отговори:
— Аз… виждал съм нещо такова преди време. Тогава бяхме проникнали в забранена зона. Не знам какво е, но разрушава всичко по пътя си. Сгради, автомобили, цели градове.
— Тридесет секунди — каза Лестър. В гласа му прозвуча леко нервна нотка. — На косъм сме. Не обещавам, че тази барака ще излети.
— А бордовото оръдие? — запита Фалър, и посочи пулта за насочване на тежкия рентгенов лазер, монтиран на носа на самолета.
— Забрави го — промърмори Лестър. — Необходима ми е пълната мощност без остатък, за да вдигна самолета.
И без това Черити се съмняваше, че биха могли с лазер да спрат този колос.
— Десет секунди!
Двигателите изреваха. В този момент металоходът излезе напълно иззад завесата на снежната буря и се завъртя с привидно тромаво движение, така че предницата му се насочи право към самолета. Черити откри, че чудовището все повече приличаше на бръмбар. Имаше гигантска муцуна с две огромни челюсти. За един зловещ миг отново й се стори, че срещу тях стои живо същество и ги наблюдава със злоба и неприязън.
— Пет секунди! Четири, три — дръжте се здраво!
Двигателите изреваха. Снегът под самолета избухна в облаци пара, когато насочените вертикално двигатели избълваха нажежени до бяло газове. По корпуса на самолета премина забавено, мъчително потрепване. За няколко секунди нямаха никаква видимост поради издигащите се облаци пара.
Въпреки това Черити усети как потрепервайки машината неохотно се отдели от земята, с рева на смъртно ранен звяр. Самолетът бавно започна да се издига вертикално нагоре и с клатушкане и подскоци постепенно се измъкна от облака пара. Черити хлъцна от изненада, защото не очакваше да види чудовището така близо. Подобните на кули метални крака се движеха като краката на паяк, който преследва плячката си.
— Ще успеем! — изкрещя Лестър. — Да! Издига се! Добре! Ще успеем!
— Не — каза Филипсен спокойно. — Няма да успеем.
Металоходът бе само на стотина-двеста метра. От самолета го деляха едва няколко от неговите исполински крачки, за които му бяха необходими два пъти по-малко секунди. Гигантската зейнала стоманена паст и движещите се челюсти, които не бяха нищо друго, освен огромни захващащи устройства с остри зъби, бяха почти на височината на пилотската кабина.
Още една крачка. Половин секунда. Самолетът продължи да се издига.
Лестър изкрещя и Черити усети как самолетът се наклони към дясното крило и започна да пада.
Чудовището бе само на петдесетина метра пред тях, когато самолетът се разби с трясък в снега.
През последния половин час Френч постепенно привикна с мисълта, че трябва да се върне на Земята. Това го плашеше до смърт.
Запита се защо нещата бяха устроени така. Всеки от тях — кой по-рано, кой по-късно, щеше да се върне на Земята. Въпреки мълвата, че Стария вероятно ще надживее поне още три поколения в Убежището, както бе надживял три поколения досега. Но даже тази формулировка бе по принцип погрешна. Та нали Земята бе Раят, където един ден всички щяха да бъдат възнаградени за мъките и лишенията в Убежището? Поне така му бяха разказвали. Френч се питаше все пак защо е този панически страх от завръщането у дома.
Читать дальше