Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Може би поначало подхождаме неправилно към този въпрос — каза Скудър.

Гласът му звучеше учудващо спокойно и привлече вниманието не само на Черити. Филипсен също откъсна поглед от компютъра и объркано погледна индианеца.

— Окей, сега да обобщим, какво ти е разкрил твоят нов приятел — продължи Скудър, и погледна косо Черити.

Тя преглътна хапливата забележка.

— Значи някъде близо до Слънцето е заложена бомба — продължи Скудър. — Засега не ни интересува какво е действието й. Единственият път до нея минава през Ню Йорк? Така ли е?

Черити кимна безмълвно. Предугаждаше накъде бие Скудър.

— Питам се обаче защо? — продължи той. — Доколкото знам, съществува един-единствен трансмитер, с който може да се напусне Земята, и той се намира на Северния полюс.

— Точно него ще използваме — каза Черити. — Устройството в Ню Йорк е само релейна станция.

— Която ще ни прати право в Черната крепост — добави Скудър мрачно. — Право в сърцето на тяхната власт. Ако ме питаш, там ще ни чакат десет хиляди мравки, готови за стрелба.

— Ще бъдем прехвърлени за частица от секундата — отговори Черити уморено. — Но нали това вече го…

— Обсъдихме. Да, знам — прекъсна я Скудър. — И ако трябва, ще го обсъдим още сто пъти. Просто е безсмислено, Чери! Ако това е само релейна станция, защо тогава не използваме някой друг трансмитер? По света са хиляди, може би десетки хиляди. А сега, моля те, не ме убеждавай, че Стоун знае кода за достъп единствено за този апарат! Защо трябва да минем точно през Ню Йорк? Да ти кажа ли защо? За да ни залови там!

— Глупости — възрази Черити, но думата не прозвуча убедително и в собствените й уши. Въпреки това продължи: — Ние трябва да изключим този централен компютър. Ако не го направим, половината армия на мороните ще бъде по петите ни още преди да сме се материализирали напълно в станцията до Слънцето.

Поне така бе казал Стоун тогава. Стори й се убедително. Особено след най-ужасяващата безсмислица, която чу тогава.

Скудър само се изсмя.

— Той няма никакви причини да усложнява нещата — каза Черити безпомощно. — Можеше да ни довърши още в Кьолн, и то без никакъв риск.

Имаше чувството, че казва това единствено за собствено успокоение. Скудър дори не си направи труда да й отговори.

Черити го погледна за секунда, очаквайки подкрепа, после стана и закрачи неспокойно напред-назад. Погледът й попадна върху задната част на товарното помещение на самолета, което бе преградено със ситна мрежа от изкуствена материя. Обзе я смесено чувство на гордост, примирение и почти истеричен гняв. Не бе за първи път.

Въпреки гигантските си размери, самолетът бе натоварен до краен предел. Това, което хората на Хартман бяха натоварили в пет от шестте сектора на товарното помещение, само преди половин век щеше да бъде достатъчно да бъде разпалена, а после и спечелена една средна по мащаб война. Пред затворената товарна рампа на Superguppy II се намираше готов за бой танк „Леопард“ — едно от тези изцяло компютъризирани, почти неуязвими чудовища, които бяха открили в Париж. Зад него се издигаше причудливият силует на частично разглобен хеликоптер „Стелт“. Останалата част от платформата бе заета от неизброими каси, сандъци, кутии, в които Хартман бе наредил да бъде опаковано всичко необходимо за щурмуването на град от мащаба на Ню Йорк. „Забравил е само топло бельо“, помисли си Черити с насмешка. О, да — и още една дреболия: липсваха около двадесетина мъже, които да приведат в действие тази фантастична бойна техника.

Разбира се, Хартман нямаше никаква вина. Дал им беше всичко, което можеше да отдели. Самият той нямаше хора, откакто все повече от тях преминаваха на страната на Кайл. Лестър и двамата му колеги бяха всъщност повече от това, от което можеше да се лиши.

Черити се запита какво ли правеха сега там, в гигантския бункер. Когато го напуснаха преди три дни, персоналът му наброяваше само седемдесет души. Необходими му бяха пет пъти повече хора само за да поддържа минималното попълнение на състава на базата.

— Бихме могли да опитаме с „Леопарда“ — каза Лестър, който бе забелязал погледа й, но очевидно го бе изтълкувал напълно погрешно.

— Ще се справите ли с него? — запита Черити, без да се обръща. Почти долови със слух усмивката му.

— Имам няколко часа упражнения на тренажора. Но едва ли е по-трудно от…

— ПРЕХВАЩАЧ или ОТМЪСТИТЕЛ. — Черити довърши изречението с ирония. — Да, знам. Даже ви вярвам. — Тя се усмихна, поклати глава и се обърна отново към тримата. — Но няма особена полза. Ние трябва да влезем незабелязани в града.