Волфганг Холбайн: Ад от огън и лед

Внимателно преброи вратите, покрай които премина: седем, осем, девет, десет. При десетата спря и за миг се облегна на полираната стоманена повърхност, дишайки тежко. Въздухът имаше горчив вкус и му се струваше по-плътен от обикновено, едва ли не като захарен сироп. Значи все пак болестта на тежестта. Френч прие това с примирение и с мисълта, че човек не може да успее във всичко. Той се огледа още веднъж предпазливо във всички посоки, протегна високо ръка и се зае с трудната задача да въведе някакъв цифров код в малкия пулт, чиито клавиши бяха прекалено дребни за грубите ръкавици на скафандъра. Разбира се, сгреши цифрите и вратата остана заключена.

Той въздъхна, опита повторно и сега бе сигурен, че е набрал правилно числата. Вратата не се помръдна, Френч изруга беззвучно и опита отново, но и този път вратата не се отмести нито инч.

Обхвана го нарастваща тревога. Променили са кода? Това не бе неразрешим проблем. Знаеше, че се е случвало и по-рано, но всеки път Пърл и неговите техници са откривали начин да надхитрят компютъра. Освен това имаше и други пътища във въздушното пространство. Тревожен бе самият факт, че кодът вероятно бе променен. В миналото бе имало няколко подобни случая и всеки път бяха последвали важни събития, Френч бе прекалено млад, за да помни тези събития, но чутото от Стария бе достатъчно.

Френч пропъди тези мисли и съзнанието му се зае с най-належащия проблем: как да проникне от другата страна на тази врата. Имаше и други пътища във въздушното пространство. Естествено, той бе проучил подробно всичко на екрана на симулационния компютър. Но никога не бе минавал по тези пътища, само малцина ги знаеха. Пърл бе минал веднъж. Скил също. Споменът за разказите на двамата и сега предизвика ледена тръпка по гърба му.

За момент той обмисли сериозно възможността да се върне с празни ръце. В крайна сметка информацията, че кодът за достъп е сменен, вероятно бе не по-малко ценна от няколкото кутии въздух. Старият би проявил разбиране. Но после си представи присмехулните погледи и злорадите забележки зад гърба му. Например, че това е бил просто удобен случай, за да не продължи, и че не са и очаквали друго от него.

Освен това, те имаха нужда от въздух. Ако и следващата експедиция пропаднеше, запасите ставаха ужасно оскъдни.

Френч реши да продължи.

Вътрешността на транспортния самолет бе истински просторна в сравнение с тясната кабина на верижната машина. Наистина, след десетина крачки една метална стена в масленозеления цвят на НАТО преграждаше помещението, но поне бе възможно да ходи изправена, без постоянния страх от нараняване при всяка следваща крачка. Самолетът имаше и друго неоценимо преимущество — тук не бе изложена на опасност от стрелба.

— А какво е мнението на Стоун? — попита Хартман. Лицето му се виждаше доста неясно на екрана — двуизмерен черно-бял образ, изкривен от смущения, които на моменти превръщаха гласа му в почти неразбираемо виене и пищене. Впрочем, тези смущения бяха гаранция, че техният разговор между два континента не можеше да бъде подслушан.

— Мълчи загадъчно — отговори Черити след кратко колебание. След като се огледа бързо и се увери, че Скудър не е наблизо и няма да чуе, продължи: — Все по-често си задавам въпроса, дали не си прави някаква лоша шега с нас.

За миг Хартман сбърчи чело. Гласът му прозвуча почти по бащински грижовно, когато каза:

— Не допускайте да се заразите от недоверието на Скудър, Черити.

— Няма — обеща тя. После се усмихна смутено, вдигна рамене в израз на безпомощност и примирение и продължи с дълбока въздишка: — Все пак понякога го разбирам.

— Аз също — каза Хартман. — Въпреки всичко, досега информацията на Стоун се оказа вярна, нали?

Разбира се, всичко бе истина. И може би точно това я безпокоеше. Откакто бе излязла от съня в замразителната камера, с борба пробиваше пътя си през непрекъсната поредица от трудности, неприятни изненади, смъртни опасности, предателства и поражения. Относителната лекота, с която протичаше акцията до момента, почти я подлудяваше. Може би просто бе отвикнала, че може да има и нормално развитие на нещата.

— Вие трябва на всяка цена да… — започна Хартман, но смущенията внезапно се усилиха и изображението на малкия монитор се стопи в трепкащи линии. Черити се намръщи и почука с пръст по екрана — един напълно безсмислен, но любим стар навик, който хората бяха усвоили още с откриването на електрическия ток. После се обърна с питащ поглед към Филипсен: