Волфганг Холбайн: Ад от огън и лед

— Но сигурно има начин да се премине през него?

— Естествено.

— И какъв е той? — викна Скудър. — Проклятие! Говори или ще те преправя на транзисторен радиоприемник!

— Моля ви, мистър Скудър! — Стоун поклати укорително глава. — Не мога да ви издам официалния път за достъп до града. Не забравяйте, че аз привидно съм на страната на противника. Нямам намерение да се съмнявам във вашите способности, а такива вие несъмнено притежавате, но съществува немалка вероятност да бъдете заловени. Как смятате — какво биха казали моите приятели от Галактиката, когато разкрият как сте влезли в града?

— Изобщо нищо няма да кажат, защото ние няма да влезем в града — отвърна яростно Скудър. — Ще прекратим акцията!

— Съмнявам се — каза Стоун невъзмутимо. — Нали искате да видите отново онова глуповато джудже, което се намира в моя власт? Да не говорим, че се надявате да намерите и други неща в Ню Йорк.

Преди ситуацията да се изплъзне изцяло от контрол и Скудър да се въвлече в спор с един компютър, Черити изключи апарата и го прибра в джоба си.

— Той има право, Скудър — каза тя. — В момента той е единственият ни съюзник. — Тя повиши глас, когато Скудър се опита да възрази: — Знаеш, че едва го понасяме — и ти, и аз. Аз също му нямам доверие. Но ако той искаше да ни убие, можеше да направи това в Кьолн без ни най-малка опасност за себе си. Трябва да му се доверим. Докато мороните не знаят, че играе двойна игра, той ще бъде много ценен за нас.

— Това е точната дума, която търсех — измърмори Скудър. — Игра. Този тип се забавлява с нас. Вероятно лежи в бърлогата си в Ню Йорк и се смее до припадане.

— Не — отговори Черити. — Не е така.

Мислите й се върнаха към онзи ден преди около три месеца, когато бе видяла Стоун за последен път. Бяха разменили само по няколко думи. Стоун се държеше както винаги надменно и цинично. Но в погледа му се четеше страх. Случило се бе нещо, което почти го подлудяваше. Стоун не лъжеше. Той им бе посочил пътя към победата над извънземните нашественици и тя бе сигурна, че мотивите му бяха много сериозни.

Вече знаеха част от историята, по-точно — неприятната й част. Или съвсем точно — знаеха само необходимото, за да стигнат до заключението, какво щеше да стане, ако все пак — противно на всяка логика — успееха да победят нашествениците.

Колкото и невероятно да беше, една победа над мороните нямаше да бъде първият подобен случай. Морон бе поробил хиляди светове в своите грабителски набези из Галактиката, но имаше и няколко планети, където насекомите бойци си бяха строшили зъбите. Родината на Гурк бе един от тези светове, или по-скоро беше един от тях. Народът на Гурк бе оказал ожесточена съпротива на нашествениците и накрая бе успял да ги победи. Но сега този народ се състоеше единствено от самия Гурк и може би още стотина оцелели, разпръснати по световете в Галактиката. Родната им планета бе превърната в нажежено кълбо, което кръжеше около това, което бе останало от тяхното Слънце, след като мороните го бяха превърнали в нова звезда.

Какво бе очаквала? Нашествениците да помолят за извинение и дискретно да се изтеглят, след като почистят всичко след себе си? Определено не. Морон, тази звездна сила с невидимо лице, вече бе поробил половината Галактика и без съмнение би погълнал и останалата част. При това никак не държеше на дипломацията и изисканите обноски. Всичко беше пределно просто — ако не можеха да притежават нещо, мороните просто го унищожаваха.

Но това бе само първата част на историята, която бе чула от Стоун в краткия разговор. Останалата част гласеше, че сега и в тяхната Слънчева система бе заложена бомба, която само чакаше да бъде взривена и да превърне Слънцето в огнен факел. Стоун бе разкрил мястото, където се намираше бомбата, както и начина за обезвреждането й. Тя все още не можеше да проумее какво бе накарало Стоун да направи това, но нито за миг не се съмняваше, че той бе казал истината.

Черити пропъди мрачните мисли, стана и хвърляйки последен примирителен поглед към Скудър, отново влезе в кабината за управление. Машината бе напуснала ледения улей и сега отново се движеше по леко вълнообразната снежна равнина. Тук минаваше външната граница на бариерата на студа. Червените светлини на пулта пред Филипсен бяха престанали да мигат. Очевидно бяха излезли от обсега на сензорите на роботите.

— Спрете — каза Черити.

Лестър остави машината да спре по инерция и като че ли отгатна мисълта й, защото завъртя машината на място и преди да изключи двигателя, я насочи отново на север.