Волфганг Холбайн: Ад от огън и лед

— Чухме го вече няколко пъти — отговори Черити. — Ако нещо непрекъснато се повтаря, това не значи, че става по-вярно.

Тя отмести десния крак на Скудър от лицето си и се опита да се изправи, но спря веднага, когато Фалър изстена глухо от болка. Тя и Скудър бяха паднали върху него и нещастникът бе като прикован към пода на машината.

— Всичко наред ли е там отзад? — чу се гласът на водача откъм кабината за управление.

— Да! — изрева Скудър. — Чудесно! Засега не сме мъртви.

— Всичко е окей — каза Черити. — Изглежда, няма ранени.

Фалър издаде глух стон. Не бе в състояние да каже нищо, тъй като лицето му бе притиснато под тежестта на тялото на Скудър към рифелованите метални плочи на пода.

— Не съм сигурен на кого бих предпочел да извия врата — изръмжа Скудър. — На Стоун или твоя. Да попаднем в такава елементарна клопка.

— По-добре престани с тези глупости и стани — отговори Черити. Като изви гневно глава към индианеца, продължи: — И по възможност по-внимателно, без да убиеш някого от нас.

Скудър не би бил Скудър, ако не отвърнеше с обичайната гневна забележка. Въпреки това се подчини безропотно и предпазливо се претърколи встрани, успя да се хване някъде с ръка и се изправи. Миг по-късно помогна на Черити да стане на крака.

Охкайки, с изкривено от болка лице, от пода се надигна и Фалър. Застана за миг прав, като се олюляваше, после с глух стон се свлече върху една от тесните седалки, и закри с ръце пребледнялото си лице.

— Ранен ли сте? — запита Черити с тревога.

Фалър поклати глава — нещо, което очевидно не трябваше да прави, защото веднага простена пак и лицето му загуби още от естествения си цвят.

— Не. Във всеки случай… мисля, че не. Но главата ми ехти, като че ли цяло индианско племе е играло бойния си танц върху нея.

— Не сте далеч от истината — отговори Черити и се ухили злорадо към Скудър. После се извърна и се насочи към предната част на машината, като с разперени ръце поддържаше равновесие върху подскачащия под.

Лестър и Филипсен бяха на местата си в малката кабина за управление. И двамата бяха много заети и дори не я погледнаха, когато влезе. Лестър стискаше с две ръце лоста за управление и водеше машината с главоломна скорост в тясната ледена долина. Носеха се по измамно гладка заснежена повърхност, под която можеше да се крие всичко възможно. Филипсен следеше с напрегнато лице множество контролни уреди и миниатюрни екрани, които покриваха пулта в полукръг пред него.

— Всичко наред ли е? — попита Черити.

— Засега да — изръмжа Филипсен. — Ако не ни преследват, след две минути ще бъдем извън обсега на стрелбата. Стига тази барака да издържи дотогава.

— Ще издържи — вмъкна Лестър и даде газ. Въртящите се бясно вериги изстрелваха десетметрови снежни фонтани, а стените на ледения улей като че ли препускаха насреща им. Черити инстинктивно потърси опора в облегалката на седалката на водача.

— Къде, по дяволите, сте се научили да карате така? — попита тя и продължи в шеговит тон: — На влакчето на ужасите?

— Съвсем не — отговори Лестър с тон, който не й позволи да отсъди дали говореше сериозно, или отвръщаше на шегата. — Аз съм запален по видеоигрите. Човек придобива невероятен опит от тях. Да управляваш тази таратайка, е нищо в сравнение с една игра ПРЕХВАЩАЧ или ОТМЪСТИТЕЛ. Трябва да опитате.

Черити се извърна с безмълвна въздишка и направи единственото, което сметна за разумно в момента: да приключи този безплоден диалог и да се върне в задната част на машината. Там Скудър се бе навел разкрачен над Фалър и опипваше с пръсти главата и слепоочията му.

— Наред ли е всичко? — запита тя.

Скудър кимна и се изправи:

— Не бих желал да съм на неговото място в момента, но мисля, че не е ранен. Как е отпред?

Черити сви измъчено рамене:

— Мисля, че ще успеем.

Лестър като че ли бе чул думите й и реши да ги опровергае, защото в същия миг машината подскочи силно нагоре и отново се сгромоляса в снега. Черити залитна към Скудър и едва не падна върху него. Той я хвана здраво за раменете и я задържа така, може би миг по-дълго, отколкото бе необходимо.

— Разбирам за какво говориш — каза той. — Дали ще оцелеем от атаката на мороните или от майсторското управление на Лестър?

Черити се усмихна. И Скудър, и тя знаеха много добре, че тези думи бяха несправедливи за младия германски воин. По думите на Хартман тримата бяха най-добрите от неговите хора и той бе напълно прав. Умението, което показаха дотук Лестър и Филипсен в управлението на машината, граничеше с фантастиката. Но това с нищо не променяше впечатлението от поведението им досега — при всяка възможност, уместна или не, и двамата се държаха като деца. Какъв беше Лестър — гений или просто идиот? А може би и двете едновременно.