Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Червеното сияние в сивия полумрак постепенно се усили. По лицата им премина топъл въздушен полъх, но това бе някаква неприятна топлина. Тя направо пареше кожата, без да разсейва свирепия студ вътре в машината. Най-после достигнаха края на стълбата. Черити се закова рязко на място, излизайки на площадката, така че Скудър се сблъска с нея.

Ниско долу пред тях се простираше зала с гигантски размери. Тя бе озарена от червено сияние, от проблясъци на синкави светкавици и огромни искрящи фонтани. Навсякъде — не само на пода, но и като залепени по стените или окачени на стоманени греди към тавана, бяха монтирани множество странни машини. Виждаха се огромни механизми със зъбни колела и режещи стоманени челюсти, гигантски кранове и пламтящи пещи за топене на метал, механични преси и колосални, свистящи парни машини. Дузина транспортни ленти, всяка от които бе широка колкото улица, изсипваха в залата непрекъснат поток от руда и метални отломки: ръждясали останки от автомобили, изкривени стоманени греди, части от постройки, тръби, нефтопроводи, стълбове за високо напрежение или просто големи, сплескани до неузнаваемост ръждясали късове метал…

— Господи! — промълви Скудър. — Това… това е истинска фабрика!

Помещението сигурно заемаше по-голямата част от вътрешността на машината. Стотици, ако не и хиляди мравки сновяха напред-назад между гигантските съоръжения, сортираха постъпващия материал, пренасяха го до пещите за топене или го подаваха в страховитите челюсти на пресите, вършеха едновременно хиляди неща, от които само частица бе разбираема за Черити. Това беше една подвижна гигантска фабрика, която събираше руда и метал, топеше го и го преработваше на място. Картината излизаше извън границите на въображението. Въпреки че виждаше всичко това, нещо у Черити се съпротивляваше да повярва, че видяното е истина.

Скудър я докосна по рамото и посочи наляво. Когато погледна нататък, Черити потръпна от ужас и инстинктивно отстъпи няколко крачки на зад обратно към стълбата. Входът, през която бяха дошли, съвсем не бе единствен. Имаше десетки, ако не и стотици входове и изходи към различни помещения, а само на няколко крачки от тях група мравки работеха около една огромна машина, която поглъщаше полустопени метални слитъци, а от другата страна изстрелваше нажежени до червено еднометрови кубове метал. За щастие, появата им остана незабелязана от мороните.

Измина известно време, преди някой да бъде в състояние да каже нещо. Всичко тук беше толкова… напълно различно от това, което бяха очаквали. И някак си неуловимо по-зловещо от всичко, което си бяха представяли.

— Да бягаме оттук! — внезапно нададе глас Фалър. И разваляйки магията на гледката с думите си, започна да трепери с цялото си тяло. Черити и Скудър размениха тревожни погледи, той я разбра без думи и непринудено пристъпи зад младежа. В залата цареше такъв шум, че нямаше опасност да бъдат чути. Но дори без особени познания за човешката психика ставаше ясно, че Фалър бе достигнал предела на силите си. Още миг и щеше да рухне психически, тогава можеше да извърши нещо налудничаво.

— Успокойте се — каза Черити, но думите й имаха обратен ефект, Фалър започна да трепери още по-силно, очите му се разшириха и потъмняха от ужас. На шията му видимо пулсираше артерия.

— Всички ще умрем — изрече той с мъка. — Ние… никога няма да излезем от тук! Свършено е с нас!

— Нищо не е свършено — отвърна Черити с малко по-рязък тон. — Стегнете се! Досега даже не са ни забелязали.

— Аз… аз искам да изляза навън — прошепна Фалър. Като че ли изобщо не беше чул думите й. — Те ще ни убият.

Черити му удари звучна плесница.

Фалър залитна назад, вдигна ръка към пламтящата си от удара буза и се втренчи в нея с разширени от паника очи. Той не каза нищо повече, но опасността в никакъв случай не бе преминала. Черити си помисли мрачно, че трикът да прекратиш истеричния пристъп с плесница вероятно действаше само в киното. В действителността този подход рядко имаше желания ефект.

Тя сигнализира с поглед на Скудър да държи Фалър под око, завъртя се и се върна обратно към вратата. Картината не бе променила нищо от своята зловеща нереалност.

Някой застана до нея и това я накара отново да се напрегне, но се успокои, като позна Лестър. Той наблюдаваше гледката в залата не само с удивление, но и с известна доза научен интерес.

— Това е най-смахнатото нещо, което съм виждал — каза той. — Освен това, напълно е необяснимо как изобщо работи.