Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Гледката бе така изненадваща, че той се скова на място и даже забрави да диша. В огромната зала имаше около дузина паяци, всички от едрата шестокрака порода, която се смяташе за изключително опасна. Никой от тях не му обърна и капка внимание. Но дори и да го бяха забелязали, Френч не бе в състояние да реагира. Той се скова като парализиран от гледката, която се откри пред очите му.

Залата имаше формата на три четвърти от издължен в елипса кръг и срещуположната стена липсваше. На мястото на липсващата стена се простираше черно-синьото пространство на Мъртвата зона, а в средата на този осеян с мънички светещи точки безкрай плуваше гигантска синкава сфера с бели, зелени и кафяви петна.

Земята.

Френч, както и всички други обитатели на Убежището, може би с изключение на Стария, никога не бе виждал Земята в действителност. Сега я позна веднага. Това трябваше да е Земята. А дали не бе вече мъртъв и не бяха ли това бяха виденията, които съпътстваха завръщането към Земята след смъртта?

В едно беше сигурен — това бе Земята.

Никога не бе виждал нещо по-красиво. Изглеждаше му съвсем близо, само на няколко крачки разстояние. Не можеше да се нагледа на тази красота, на мекия блясък, който излъчваше, на идеалните пропорции, на естествената хармония на морета и континенти, на нейното величие.

Френч съзнаваше, че гледката заблуждава — Земята сигурно беше на мили разстояние, колкото и огромна да изглеждаше оттук. Но той бе близо. Той я виждаше. Дори само това имаше значение. Стария не ги беше излъгал поне за едно нещо: Земята — мястото, закъдето щяха да се отправят някой ден, за да получат отплата за мъките през живота си, действително съществуваше.

Тази мисъл му донесе странно облекчение. От момента на напускането на Убежището той бе практически в непрекъснато бягство, изложен на смъртни опасности, но сега отведнъж се почувствува изпълнен с дълбок, непознат дотогава, вътрешен покой. Това се дължеше на въздействието на гледката към на тази планета, на познанието, което бе заменило вярата, че има живот след смъртта, и възнаграждение за понесените мъки и страдания.

Той продължи през залата, без да се смущава от дузината паяци, които вършеха своята неразбираема работа, и с отмерена крачка се насочи към тъмното пространство, решен да извърви последната част от пътя си до Земята. Изпита леко съжаление, че няма да може да се върне и да разкаже на другите истината, но всичко, което те бяха преживели и щяха още да преживеят, сега беше съвсем дребно и незначително. Все едно дали щеше да страда няколко години по-малко или повече, след като го очакваше вечността.

Но пътят на Френч към вечността се оказа преграден от още едно препятствие. То беше невидимо, но масивно и здраво, и когато се сблъска с него, той политна назад, като че ли се бе блъснал в стоманена стена. Пред очите му се завъртяха цветни кръгове и за момент едва не изгуби съзнание. Той се заклатушка, почти загуби равновесие, но в последния момент успя да се овладее.

Един от паяците прекъсна работата си за миг, изгледа го със студените си, блестящи фасетни очи и отново се залови за работа, докато Френч стоеше неподвижен и с отчаяни усилия се бореше да се задържи на крака.

Болката в главата ставаше все по-силна. На това странно място тялото му тежеше вероятно десетократно повече, отколкото в Убежището. Непосилният товар заплашваше да го повали на земята и Френч съзнаваше, че ако допусне това, после просто няма да има сили да се изправи отново. Пулсиращата болка в слепоочията му имаше обаче и друго въздействие: колкото повече се засилваше тя, толкова по-ясно мисълта на Френч се съсредоточаваше в нещо, което бе изключил от съзнанието си през последните минути. Действително, това бе Земята. Но той я гледаше вече не с очите на вярващия, видял Рая, а с погледа на човек, стигнал до познанието.

Разбира се, невидимата преграда, разделяща го от Земята, не беше нищо друго, освен прозорец. Прозорци имаше и в Убежището, но те бяха много по-малки и стъклото не беше толкова прозрачно. Френч откри, обзет от внезапен страх, че през последните минути бе изгубил контрол върху сетивата си. С още по-голям ужас в следващата секунда осъзна, че все още се намираше в голяма опасност.

Той се завъртя трескаво, при това допълнително прикачените към костюма му ръце описаха някакви безцелни трептящи движения, и този път паяците го забелязаха. Три-четири от тях изоставиха работата си и се втренчиха в него, един дори се обърна и направи крачка право към него, но се спря, когато Френч се вкамени от ужас и отпусна ръце.