Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

Черити го погледна въпросително.

Младият лейтенант посочи с широко разперени пръсти към движещата се фабрика:

— Имате ли понятие от физика?

— Аз съм астронавт — отговори тя, като сама се изненада от леката нотка на обида, която се промъкна в отговора й.

— А аз не — вдигна рамене Лестър. — Но винаги са ме увличали щурите идеи. А това тук е щура идея.

— Защо?

— Защото е невъзможно. — Лестър направи гримаса. — Знам какво ще кажете. Виждаме това нещо със собствените си очи. Но това не променя факта, че е невъзможно. Такова нещо просто не може да съществува. — Той продължи с полушеговит, но отчасти поучителен тон: — Разбира се, ако природните закони са в сила и за нашите звездни приятели. Този колос би трябвало да рухне под собственото си тегло като кит на сухо. Или поне да затъне до рамене в почвата, ако пристъпи само една крачка.

— Но това не става.

— Точно това не мога да разбера — въздъхна Лестър. — Какво мислите — дали знаят, че сме тук?

Черити се нуждаеше от секунда, за да проследи внезапния скок на мисълта.

— Мисля, че не — каза тя, и поклати колебливо глава. — Срещата ни там долу вероятно бе чиста случайност.

Погледът на Лестър обходи огромната зала. Лицето му прие загрижен израз.

— Питам се дали това нещо има някакъв център, откъдето се управлява.

— Вероятно — отвърна Черити. — Защо питате?

— Ако има, бихме могли да го завладеем — каза Лестър спокойно.

— Вие сте луд — прошепна Черити.

— Знам — изсмя се Лестър. — Условието да ти възложат такава задача.

Той се засмя, а след секунда и Черити се присъедини към смеха му, когато схвана, че той отговаряше с нейните думи, с които тя бе отговорила преди това на Фалър.

— Казвам го сериозно — продължи Лестър. — Не можем да стоим и да чакаме да се случи нещо. Рано или късно те ще ни открият. Или ще замръзнем.

Лестър сбърчи вежди и като че ли откри нещо, защото в продължение на няколко секунди погледът му бе насочен в една точка в срещуположната част на залата. После вдигна ръка и посочи към една матова сребриста полусфера, която бе прилепена към тавана и от едната страна преминаваше плавно в стената. Куполът бе осеян с множество неравномерно разположени светли точици — прозорци, през които проникваше светлина отвън.

— Ако аз бях построил това нещо — каза Лестър замислено, — точно там щях да разположа командния пункт.

Думите му й се сториха логични — но странно, точно това я накара да се поколебае. Нищо, абсолютно нищо тук не се подчиняваше на логиката. След всичко видяно нямаше да се изненада, ако командният център се намираше на шейна с кучешки впряг, следваща машината на мили дистанция.

— Дори и да сте прав — как ще стигнем дотам? Едва ли ще хукнем през залата й ще се надяваме, че те са силно заети и няма да ни обърнат внимание.

Лестър само вдигна рамене:

— Аз ли съм командирът или вие? — запита той с усмивка.

Черити му хвърли гневен поглед, но забеляза шеговитото пламъче в погледа му и трябваше против волята си да се присъедини с усмивка. Тя вдигна оръжието си, включи компютъра на оптическия мерник и го насочи към купола на тавана. Увеличеното от оптиката изображение не показваше нищо различно — стоманена куполообразна изпъкналост с дузина като че ли изсечени отвори, в които блещукаше бледа жълтеникава светлина и се мяркаха тъмни сенки. След няколко секунди тя сне оръжието и се върна разочарована при Скудър и останалите. Междувременно Филипсен се бе успокоил, но беше още много блед, а погледът и движенията му бяха нервни.

— Е? — поздрави я Скудър. — Открихте ли какво е това?

— Не — отвърна Черити. И след кратко колебание, поглеждайки Лестър, продължи непринудено:

— Знам обаче какво ще направим. Каквото и да е то — ние ще го завладеем.

Лъжа! Всички беше лъжа!

През последния половин час Френч бе убил пет паяка, без останалите да му обърнат внимание.

През това време бе вдишал и издишал най-малко хиляда пъти, без въздухът да му причини нито изгаряне на белите дробове, нито кипене на кръвта.

Междувременно бе проникнал дълбоко в царството на паяците, както никой човек дотогава, но не бе открил никакви смъртоносни клопки и препятствия, за които всички вярваха, че съществуват.

Изминал бе почти миля. Всяка крачка беше мъчение, което изстискваше последните му сили. Въпреки това болестта на тежестта не успя да го убие, даже напротив — вече се чувстваше малко по-добре.

За всичко го бяха излъгали!