Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

— Това е изнудване — каза Стоун.

— Да — кимна Черити.

Стоун замълча за миг, като че ли обмисляше нещо. После кимна колебливо, макар и против волята си.

— Добре. Ще ви дам план на металохода. Впрочем аз познавам конструкцията само по принцип. Всяка машина е различна. Напълно е възможно планът да не е напълно верен.

— Ще приемем този риск — каза Черити лаконично.

— Опасявах се, че точно това ще бъде отговорът ви — каза Стоун. — И още нещо, в името на истината: не мислете, че се поддавам на вашето изнудване, капитан Леърд. В случай, че бъдете убити или пленени, това устройство ще се самоунищожи, без да остави следа, имате честната ми дума.

Черити си спести отговора. Не сметна за разумно да спори с машина. Затова изчака, докато обещаният план на конструкцията се появи на дисплея. Протегна ръка с уреда, така че всички да могат да видят миниатюрната схема. Това бе само една груба скица, но Черити се убеди, че предположението на Лестър бе вярно. Кабината за управление на стоманения колос се намираше действително в сребристата полусфера в отсрещната страна на машинната зала.

— Как да се промъкнем дотам, без да ни видят?

На екрана отново се появи лицето на Стоун:

— Би трябвало да има нещо като проходна тераса, разположена под тавана.

Черити направи знак на Лестър:

— Моля, проверете.

— Как се управлява това нещо? — обърна се тя отново към Стоун.

— Не знам — отвърна той и тя усети по интонацията, че казва истината.

— Но дори и да успеете да го завладеете, това ще бъде напълно безсмислено — продължи той. — Сигурно нямате намерение да се приближите незабелязано към града с него?

— Кой твърди, че имаме такова намерение? — отвърна Черити. — Може би ще се задоволим само да предизвикаме малка суматоха.

Черити си позволи в продължение на секунда да се позабавлява със слисаното лице на Стоун, после изключи комуникатора, прибра го бързо в джоба си и затвори ципа.

Междувременно Лестър се бе върнал и отговори бързо на въпросителния й поглед:

— Има тераса. Точно както каза Стоун. Води по протежение на залата и се намира близо до тавана.

— До купола?

Лестър вдигна рамене:

— Не успях да видя. Залата е изпълнена с дим и пари. Но това пък ще ни бъде прикритие. Ако не ни търсят целенасочено, едва ли ще ни открият.

Черити се надяваше, че Лестър имаше право и че мравките нямаха по-добро зрение, отколкото предполагаха.

Предпазливо, един след друг, те се върнаха в голямата зала. Фактът, че всеки достъпен квадратен метър от пода и от стените бе зает от машини и съоръжения, бе в тяхна полза. Щеше да се наложи да пробягват само по няколко крачки без прикритие, преди да намерят защита при следващия гигантски механизъм.

Черити се взря с напрежение нагоре и след време й се стори, че наистина вижда една тясна сребриста лента без парапет високо, близо до тавана. Зави й се свят само при мисълта, че ще трябва да ходят по нея.

— А как ще се изкачим до там? — попита Скудър.

— Не е проблем — отговори Лестър. Той вдигна ръка и посочи в една точка вдясно от тях, може би на двадесетина крачки разстояние. — Там има стълба, виждате ли я?

Очите на Скудър се разшириха, а Черити потръпна незабележимо, когато видя какво Лестър бе нарекъл стълба. Това бяха същите неравномерно монтирани стъпала, каквито вече бяха изкачвали, само че тази стълба водеше на не по-малко от сто и петдесет метра вертикално нагоре по стената. Освен това тя не беше поместена в шахта, в чиито стени все пак можеха да намерят опора и периодично да отдъхват.

— Сериозно ли мислиш да се качим там горе? — изпъшка Фалър.

— Всъщност не — отговори Лестър. — Ако някой има по-добра идея…

Идея нямаше никой.

Стоун притвори вратата зад себе си и изчака, докато охраната активира електронната ключалка, след което още веднъж педантично се увери дали устройството функционира. Това беше напълно излишно. Апаратурата работеше винаги, но дори и да откажеше компютърът, оставаха двамата въоръжени пазачи в коридора.

Въпреки това той бе нервен. Това джудже с уродливо тяло и с очи, които всяваха тревога, го плашеше. Не за първи път у него се прокрадна съмнението, дали не бе сгрешил, като го доведе тук. Трябваше да го убие. Имаше предчувствието, че присъствието на Гурк щеше да донесе още куп неприятности.

Това, че взе със себе си дребосъка, не беше единствената му грешка. Сега си даваше сметка, че последните седмици и месеци бяха всъщност поредица от грешки. Нещо ставаше с него. Нещо, което не разбираше, но го тревожеше. Високият му пост сред мороните и властта, с която бе свързано това му положение, се дължаха единствено на едно негово качество. Това бе способността му да изключва съвестта си и да мисли, а преди всичко да взема решения — може би не така бързо, но логически прецизно като компютър.