Волфганг Холбайн - Ад от огън и лед

В разговора с Черити тогава в Шаитаан не бе излъгал нищо. Той вярваше, че единственият шанс за човечеството бе да се подчини на завоевателите. Всичко, което можеха да спечелят в една битка срещу воините насекоми от Морон, беше само една по-бърза смърт. Смърт за целия този свят.

Вратите на асансьора на отсрещната страна на галерията се отвориха и Стоун отбеляза с крайчеца на окото си някакъв бял проблясък, който веднага го върна към реалността. Той се обърна рязко и страхът се завърна внезапно в мига, в който мисълта му се отдели от Гурк и бунтовниците. До неотдавна смяташе, че е опознал господарите на Черната крепост и че не би могъл да очаква нещо по-лошо от тях. Но това беше, преди да се срещне с инспекторите.

Стоун с мъка прикриваше треперенето на ръцете си, когато двуметровата мравка албинос се насочи право към него. Безизразните фасетни очи на инспектора го изследваха със студен поглед. Стоун напразно се опитваше да се самоуспокои с мисълта, че мимиката бе неприсъща за тези същества и затова те не бяха в състояние да тълкуват изражението на лицата на хората.

— Губернатор Стоун? — Гласът на инспектора прозвуча студено, като от машина, напълно в унисон с ярко белия му външен скелет. Стоун потръпна. Запита се защо тези същества всяваха такъв страх. Те бяха морони, мравки като останалите хиляди, които бяха на негово собствено подчинение, но имаха по-тясна специализация и по-широки пълномощия.

Но това не беше всичко.

Докато обикновените морони бяха грозни, в най-добрия случай необикновени на вид, тези същества албиноси излъчваха нещо зловещо. Въпреки това странният им външен вид бе в известна степен приятен за окото. За разлика от обикновените морони, те имаха тънки и изящни крайници, а бялата им рогова броня беше гладка като полирана пластмаса, докато бронята на бойците и работничките бе покрита с грапавини, драскотини и гърбици. Не бяха красиви, но докато нормалните морони бяха просто отвратителни и вдъхваха страх, тези същества бяха посвоему елегантни.

„Сигурно заради очите“ — помисли си Стоун. В очите им имаше нещо, което липсваше при обикновените мравки. Това не бе интелект. Стоун знаеше, че тези странни насекоми бяха всъщност не друго, а живи компютри. Същества, които бяха създадени от природата, но действаха по-скоро като машини. И все пак, те притежаваха някакъв странен интелект, но мисленето им бе толкова различно от човешкото, че Стоун вероятно никога нямаше да успее да го разбере. Това, което се четеше в очите на инспектора, не беше превъзходството в знанията и интелекта в сравнение със себеподобните. Имаше нещо, което не се поддаваше на описание, но влудяваше Стоун от страх.

— Губернатор Стоун? — инспекторът повтори въпроса, след като не получи отговор. Стоун се усмихна по принуда.

— Да?

— Какво правите тук? — попита инспекторът. В гласа му нямаше нито упрек, нито недоверие, тъй като миниатюрният компютър за превод преобразуваше непонятното свиркане на мороните в разбираеми за човека тонове, без обаче да предава чувствата. Въпреки това Стоун бе обзет от неприятното усещане, че това същество съвсем точно знаеше причината, поради която бе тук. Истинската причина.

— Говорих със затворника — каза той и посочи вратата зад себе си.

Погледът на инспектора се плъзна към затворената врата, преди да се съсредоточи отново върху Стоун.

— Не е необходимо да губите времето си с разпити — каза той. — Ако желаете да имате информация от затворника, ние разполагаме с необходимите средства, за да я получим от него.

— Знам — каза Стоун нервно. Точно от това се страхуваше. — Но аз не го разпитвах.

— Тогава защо бяхте при него?

Стоун облиза нервно устните си. Едва сега осъзна, че идването му тук бе грешка. От няколко дни сред мороните цареше някакво раздвижване. Никога досега не беше виждал толкова много инспектори едновременно в града. Радиоприемникът, който го свързваше с Черната крепост на Северния полюс, предаваше много повече съобщения от обикновено. Каквато и да беше, причината, той трябваше да очаква, че ще станат по-подозрителни. А може би вече се досещаха, че ги мамеше.

— Исках само… само да поговоря с него — каза той.

— Защо? — инспекторът се вторачи в него.

— Без определена причина — отговори Стоун. Той се усмихна, направи неопределено движение с ръка и добави: — Това е една човешка особеност. Ние обичаме да говорим, и то не само с цел обмен на информация.

— Това е безсмислено — каза инспекторът.