Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Генерале, ясно ли ви е, че това, което правите, е отказ да се изпълни заповед — каза Черити.

Бартън се изсмя.

— Заповед? — повтори той. — Чия заповед, капитане? Вие не можете да ми заповядате — той кимна към униформата й. — Аз се числя към армията, а не към Космическата служба.

Черити поклати глава.

— Но вие сте подчинен и на президента.

Бартън явно се обърка. Половин минута само я гледаше и тя можеше направо да наблюдава колко интензивно заработи мозъкът му. И ако в този миг й се беше удало да намери подходящите думи, тя може би дори щеше да го накара да се опомни.

Но не ги намери и мигът отлетя. След няколко секунди Бартън отново тръсна глава.

— Не знам дали казвате истината или не, капитане — каза той. — Вие искате да стигнете до кораба си, нали?

Черити кимна. Нямаше никакъв смисъл да заблуждава Бартън.

— Президент, който изоставя народа си в беда, не заслужава никаква лоялност — заяви Бартън.

— Но това е безсмислица — възрази меко Черити. — Не става дума да се изоставя някого в беда, генерале. Но лейтенант Уолторп и аз сме може би единствените, които могат да управляват кораба. А имаме нужда от него. С един-единствен кораб като „КОНКЪРЪР“ можем да извършим хиляди пъти повече неща, отколкото вие с войниците си. Може би… ще можем да унищожим кораба майка.

Очите на Бартън се превърнаха в тесни цепнатини.

— Откъде-накъде сега ще ви се удаде това, което по-рано не успяхте да направите? — попита той недоверчиво.

— Защото те не очакват това — отвърна Майк вместо Черити. — Това е шанс, генерале. Няма откъде да знаят, че корабът е все още годен за употреба.

Бартън помисли известно време.

— Опитът си струва, лейтенанте — каза той след това. — Но въпреки това — не! Може би ще ви освободя, когато се върнем. Може би дори ще ви дам и кола — той се засмя. — Трябва само да ми пожелаете късмет.

Лицето на Майк помрачня.

— Искате ли да узнаете какво наистина ви желая, генерале? — попита той.

Бартън го изгледа с окаменяло лице. После поклати глава, обърна се, без да каже нито дума, и напусна килията. Така и не разбраха защо изобщо беше идвал.

12 декември 1998 година

— Ето оттам! — Гласът на Стоун идваше доста променен изпод полупрозрачната маска на противогаза, а там, където лицето му все още не беше покрито от финия бял прах се виждаше, че е почервеняло от нервност. Черити погледна в посоката, където сочеше протегнатата му ръка. Не можа да различи нищо друго, освен разрушения и прах, но въпреки това кимна с глава. Отдавна беше изгубила всякакво чувство за ориентация. Освен това той, така или иначе, познаваше нещата тук много по-добре от нея. Последва го бързо, доколкото й позволяваше пулсиращата болка в краката. Жегата нарастваше. Дори въздухът от малката кислородна бутилка на колана й имаше топъл вкус.

С мъка си проправяха път през дима и най-сетне стигнаха до края на подземната галерия. Стоун посочи към една отворена врата на асансьор. Кабинката зад нея беше изчезнала. Надолу висяха, странно отпуснати, пет-шест стоманени въжета, а кървавочервеното отражение на пожара осветяваше четириъгълната шахта.

Стоун започна да жестикулира нетърпеливо с двете си ръце, когато тя се поколеба, наведе се през отворената врата и посочи поредица от малки железни стъпала, които водеха покрай стената надолу към подземието.

— Давай! — заповяда той. — Преди да се е срутило всичко тук!

Черити се поколеба още веднъж, един безкраен миг, но после пристъпи решително край него, потърси с крак най-горното стъпало и с рязко оттласкване се вмъкна в шахтата. Жегата ставаше все по-нетърпима. Под себе си, доста надолу под себе си, тя различи горящите останки от кабината на асансьора, а цялата шахта приличаше на камина, в която жаркият въздух се издигаше нагоре.

Въпреки това всичко вървеше по-добре, отколкото би могла да се надява. Имаше кислород за още половин час, а бойната й униформа я предпазваше от най-голямата жега. Бързо, но доста предпазливо, тя запристъпва надолу.

Мисълта за Бекър, този проклет идиот, се стрелкаше непрестанно в главата на Черити. Думите на Стоун й бяха подействали като плесница, макар че нито за миг не се беше усъмнила в тях. Можеше и сама да се досети, а и самият Бекър го беше казвал, но очевидно тя чисто и просто се беше мъчила да пренебрегне истината, по-точно това, че и мъж като Бекър можеше да си изтърве нервите и да допусне ужасна грешка.