Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити се хвърли на земята, със светкавично претъркулване се изправи отново на крака и се метна към Харкър.

Тресна изстрел. На десет сантиметра пред краката на Черити хвръкна пясък и тя застина по средата на движението си. Вдигна бавно ръце, погледна недоумяващо Харкър и после полека се извърна настрани.

Не беше стрелял Харкър. Багажникът на колата се беше отворил и се появи войник със зелена униформа, чийто шестнадесетмилиметров автомат заплашително беше насочен към корема на Черити. Не можеше да разгледа добре лицето му, но беше уверена, че следващият изстрел нямаше да разпилее само пясъка пред краката й.

— Много добре — произнесе глас от другата страна на колата. Внимателно, за да не изнервя допълнително и без това достатъчно изнервения войник, чийто пръст беше върху спусъка на оръжието, тя се извърна встрани и съзря трето униформено лице. Мъжът, без да бърза, бавно се изправяше зад колата. В ръката му също имаше пистолет, но той го държеше доста небрежно. Черити се попита той пък откъде беше дошъл. Багажникът на колата беше твърде малък, за да се скрият в него двама мъже. Сигурно е бил скрит зад седалките. Наруга се наум за собственото си лекомислие, че не беше прегледала по-внимателно колата.

— Хубаво е, че сте разумни, капитане — каза мъжът, заобикаляйки колата и приближавайки се към нея. — Ако продължите все така, сигурно ще се разберем. Ако не, Марк ще ви застреля, ясно ли е?

Черити кимна и отвърна през зъби:

— Ясно. — Сега, когато той се беше приближил, тя видя, че носеше униформата на генерал. — Кой сте вие? Бартън?

— Генерал Бартън, ако искате да сме съвсем точни, капитане. Но иначе си е точно така. — Бартън се обърна към младежа, който беше нападнал Майк. — Ще се оправите ли, Харкър?

Харкър се усмихна, без да проговори.

Мъжът с автомата се измъкна тромаво от багажника на колата, без обаче и за миг да я изпуска от очи, а Бартън насочи пистолета си към Майк.

— Пуснете го, Харкър — заповяда той. — Но внимателно.

Харкър изпълни заповедта, отстъпи бързо крачка назад и насочи дулото на пистолета си към слепоочието на Майк, докато той се изправяше на крака. Майк безпомощно сви ръце в юмруци и застина неподвижно.

— По дяволите. Бартън, какво означава това? — попита Черити. — Та ние сме от една и съща страна на барикадата!

— Да не би да съм твърдял обратното? — отговори с въпрос Бартън.

— Тогава смъкнете този проклет пистолет! — настоя Черити.

— Веднага — каза Бартън. — Когато и вие оставите настрана оръжието си и ми дадете честната си дума на офицер да не правите никакви глупости!

— Да не сте полудели напълно? — изпъшка Черити. — За какво изобщо говорите? Какво означава това нападение?

— Нима все още не си разбрала? — попита тихо Майк.

— Какво? — Черити погледна ядосано първо него, после Бартън.

— Искат хеликоптера — отвърна Майк. — Нали така, генерале?

Бартън кимна. Той продължаваше да се усмихва.

Поне за едно нещо Харкър беше казал истината, мислеше си ядосано Черити, Колинсвил беше затънтено, сбутано място, където обикновено са живели не повече от хиляда души и което само при добра воля заслужаваше названието „селище“. Но, както и да е, имаше си свой собствен затвор, състоящ се от едно-единствено, голямо помещение, разделено на две равни части посредством решетка от дебели стоманени пръти. Бартън дори беше проявил любезността да им предостави единични стаи: заключиха я в дясната част на решетъчния кафез, а Майк — в лявата.

Оттогава бяха изминали пет или шест часа. По обяд дойде един от хората на Бартън и им подаде през решетките по едно канче студен чай и по няколко небрежно приготвени сандвича, а в това време втори войник стоеше на пост край тях с готово за стрелба оръжие и следеше да не се опитат да се промъкнат през решетката. Други двама въоръжени войника стояха на пост вън в коридора.

Черити се размърда неспокойно на коравото си легло. Беше се опитала да последва примера на Майк и поне да използва времето, за да се наспи, но не успя. Мисълта, че пътуването им, след всичко преживяно, трябваше да свърши тук, направо я подлудяваше. И никак не можеше да си прости, че се беше оставила да бъде изненадана по такъв глупав начин от Бартън и Харкър. Трябваше да се измъкнат оттук, все едно как!

Шумът на ключ, който се превърта в ключалката, я изтръгна от размишленията й. Погледна, надигна се леко на лакти и веднага се изправи, когато позна Бартън.