Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Ругаейки наум, тя се дръпна малко назад в коридора, откри друго отклонение, край което първия път очевидно беше минала, без да го забележи, и хукна, куцукайки, нататък. Кракът я болеше все повече и повече.

Когато се вмъкна в страничния коридор, се озова пред някаква сянка. Вдигна инстинктивно оръжието си, чу изплашен вик и в последния момент дръпна пръста си от спусъка, след като позна стоящия насреща й човек.

— Стоун! — извика тя. — Какво търсите тук, по дяволите?

— Търсех вас — отвърна Стоун. Огледа се нервно и после посочи към коридора, откъдето беше дошъл. — Трябва да се махаме оттук, капитане!

— Какво означава това? — попита ядосано Черити. — Имам заповед, лейтенанте, и вие…

— Забравете я — прекъсна я Стоун. — Те са навсякъде, Леърд. Свършено е. Но аз мога да ви изведа оттук, ако желаете.

Черити не помръдна от мястото си.

— Оттук ли? — попита тя. — А къде, лейтенанте? Там горе няма нищо друго, освен радиоактивен ад!

Стоун се засмя сухо.

— Нима? Да не мислите, че са хвърлили бомба? — Заклати така буйно глава, че косата му се разлетя на всички страни. — Това беше Бекър — заяви той.

— Бекър ли? — Черити пое изплашено дъх. Разбираше какво казва Стоун, но не искаше да му повярва.

— Този идиот взриви експлозивите — каза Стоун горчиво. — Не беше атомна бомба, капитане. Бекър вдигна във въздуха половината бункер. Няма вече никакъв изход.

8 декември 1998 година

Мирното протичане на последните дни и гробовното спокойствие в киномотела на Стен мамеха. Колкото повече навлизаха във вътрешността на страната, толкова по-често се натъкваха на следите от тежки боеве. Още на следващия ден преживяха две преки нападения, като първото бе от едно чудовищно насекомо, което, за щастие, се оказа много по-бавно от хеликоптера. Майк се измъкна от първата атака на летящата твар, давайки чисто и просто повече газ. Втория път нямаха толкова късмет — Майк забеляза опасността твърде късно и те се озоваха неочаквано сред рояк дебели черно-кафяви същества, които като че ли с хиляди се нахвърлиха върху хеликоптера. Не бяха достатъчно бързи и силни, за да разбият например кабинката от плексиглас, но плющяха като картечни изстрели по цялото тяло на летателния апарат. След това Черити се чудеше, че Майк изобщо бе успял да задържи хеликоптера във въздуха.

Но се наложи да кацнат. Моторът се задави, а кабинката беше така изпоцапана от размазаните останки от насекомите, че нищо не се виждаше. Прелетяха още известно разстояние — десет-дванадесет мили, — за които Черити се молеше да са достатъчни, за да се измъкнат от обсега на летящия рояк, после Майк взе да се спуска надолу. На няколко мили встрани от шосето сред светлината на предобедното слънце проблесна малко езерце, край чийто бряг те се приземиха.

Докато Черити се опитваше да измие от кабинката лепкавите останки от насекомите с една от униформените си ризи и с вода от езерото, Майк се изкатери върху хеликоптера и започна да проверява мотора. Черити чу приглушените му ругатни.

— Какво има? — попита тя.

— Какво има ли? — Майк изруга отново. — Качи се горе и погледни тази свинщина, веднага ще разбереш какво има — избухна той. — Тази проклета мръсотия е залепнала по целия двигател! Ще ми трябва най-малкото час, за да почистя всичко. Ако изобщо мога!

Въпреки всичко Черити не успя да прикрие усмивката си. Майк се държеше като човек, който току-що е открил, че съседското хлапе е издраскало с пирон лака на новичката му кола. Може би, помисли си тя саркастично, точно това беше причината за тяхната гибел: извънземните не би трябвало да нападат човешката раса, а колите им. И може би тогава справедливият гняв на един цял свят, пълен с автомобилисти, щеше да се вдигне на борба и да ги изпрати със страшна сила обратно в Галактиката.

Все още усмихната поклати глава, отстъпи една крачка встрани от хеликоптера и погледна нагоре към Майк.

— Ще успееш ли?

— Надявам се — отговори ядосано Майк. — Аз…

Прекъсна думите си и въпреки че поради слънцето Черити не го виждаше ясно, а само като черен силует, тя все пак забеляза изплашения му поглед, обърнат на юг.

— Идва някой. Някаква… някаква кола.

Черити се обърна и направи сянка с ръка над очите си. Една черна точка пъплеше към тях и вдигаше подир себе си огромен облак прах. Майк бавно се смъкна от хеликоптера, а Черити надникна в кабинката и взе оръжието си.

Един черен военен джип си пробиваше мъчително път през степта, право към тях. Караше бързо и неведнъж на Черити й се струваше, че колата ще заседне в някоя дупка или пък че ще се счупят осите й. Но нищо такова не се случи. Колата се приближаваше все повече, докато най-сетне спря пред хеликоптера. Зад затъмненото предно стъкло Черити различи силуета на един-единствен човек.