Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Тя поклати глава.

— Ако очаквате появата на Военновъздушните сили, Стен — произнесе Черити внимателно, — ще трябва да ви разочаровам. Старата бракма вън, строена преди двайсет и пет години, това са всъщност Военновъздушните сили.

— Но защо? — запита едва чуто Стен. — Нали досега нищо не се е случило!

— Тук — отвърна Черити. Въпреки че трябваше да признае, че забележката на Стен не беше съвсем неоснователна. Не бяха срещали извънземни, откакто бяха напуснали Ню Йорк, а бяха прелетели почти хиляда мили разстояние. Но картата от бюрото на Стенли потвърждаваше точно обратното.

— Може би в момента насочват всичките си сили към смазване на съпротивата — продължи тя. — Мисля, че тук ще има спокойствие още известно време, Стен. Повечето от оръжията ни не могат да функционират, но това не означава, че сме безпомощни. Необходимо е време, за да се превземе цял един свят. — Тя се засмя горчиво.

— Никаква помощ? — промърмори още веднъж Стен. Изглеждаше потресен, до такава степен, каквато тя никога досега не беше срещала у друг човек. И изведнъж разбра. Десетината души, които съдбата беше събрала тук, го бяха избрали за свой водач, но той вероятно беше могъл само да ги окуражава, защото, всички те бяха вярвали, че все някога някой щеше да им се притече на помощ. Ако разберяха истината, тяхната общност щеше да се разпадне също толкова бързо, както се беше и създала.

— Би трябвало да се опитате да си пробиете път до планините — каза тя. — Това е единственият съвет, който мога да ви дам, Стен. Пътят е страшно дълъг, ако се върви пеша, но…

— Ще пътуваме — заяви Стен.

Черити го погледна изненадано.

— Патрик огледа вертолета ви — поясни Стен. — Не се безпокойте, нищо не е пипал. Но казва, че всъщност е доста лесно, ако човек знае как се прави. Ще поправим някои от колите и ще вземем колкото е възможно повече бензин. Само… само не ми е ясно как да им го кажа.

— Да го направя ли аз? — попита Черити.

Стен поклати тъжно глава.

— Това е моя работа — заяви той. — Но… аз ще изчакам, докато отлетите отново. — Въздъхна, отпусна се на един стол и скри лице в ръцете си.

На Черити й стана много, много мъчно за него. Но тя не каза нищо повече, а изчака, докато той след известно време отново се изправи и я остави сама, за да се преоблече и събере пак нещата си.

Хапнаха още веднъж заедно, преди да отлетят. Черити беше сигурна, че Стен не е издал никому нищо от техния разговор, но останалите като че ли усещаха, че нещо не е наред. Говореха прекалено малко и колкото и абсурдно да беше — Черити беше сигурна, че не само Стен беше доволен, когато най-сетне се изправиха и заявиха, че е вече време за тръгване.

Този път Черити застана зад кормилото. Помаха на Стен и останалите за довиждане и направи още един кръг над мотела. Майк смръщи многозначително чело, но беше достатъчно умен да не каже нищо.

Обаче тя и след това не се отправи по курса им, а поведе хеликоптера към планините. Майк я погледна объркано:

— Какво означава това? — попита той грубо.

Черити кимна с глава по посока на планинската верига на четири-пет мили пред тях.

— Момчето каза, че там е видяло пришълците — отвърна тя. — Искам да поогледам малко.

— И защо? — Майк дори не си направи труда да прикрие раздразнението си.

— Може би защото предпочитам да знам кой е зад мен — обясни Черити. Но това не беше истинската причина — истината беше, че се чувстваше по напълно абсурден начин отговорна за съдбата на хората, останали в кино-мотела. И най-малкото, което можеха да направят за тях, беше да се уверят, че те са наистина в безопасност.

Те обаче не бяха.

Под тях се простираше ужасяваща картина. Там, където до преди няколко дена имаше само недокосната от човека степ — пясък и отделни храсталаци — сега можеше да се види огромна маса скрити в хитинова обвивка тела, сред които се издигаше странна черна пирамида. На Черити й беше трудно да определи с думи усещането си — чисто и просто беше неприятно да се гледа това странно архитектурно творение. Нещо у нея се свиваше спазматично още щом се опитваше да го направи.

Разтреперана, свали бинокъла, подаде го на Майк и отново се спусна надолу по склона, зад който се бяха приземили с хеликоптера. Прилоша й, когато си помисли какво би могло да им се случи, ако бяха прелетели над склона, за да разгледат отгоре долината зад него, както първоначално бяха възнамерявали да правят.

Майк се върна. Беше много блед и ръката му трепереше, когато й върна бинокъла. Не каза нищо, но Черити почувства, че я изчаква да стане и да се върне при хеликоптера. Вместо това обаче, тя разви с бързо движение бинокъла, измъкна от джоба на униформата си един филм и го постави в апарата.