Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Какво, по дяволите, се каниш да правиш? — избухна Майк.

— Нали виждаш — отвърна Черити не по-малко раздразнено от него. — Ще направя няколко снимки. Искам да знам какво правят там долу.

Не даде никаква възможност на Майк да се противопостави, а отново предпазливо изпълзя нагоре по склона, зае позиция на билото и нагласи апарата. Микрокомпютърът във вътрешността му не работеше и тя абсолютно нищо не разбираше от фотография, но се надяваше специалистите на Бекър поне донякъде да могат да се оправят със снимките, които щеше да направи.

Майк също се изкачи и застана до нея. Предполагаше, че отново ще я затрупа с упреци, но той мълчеше, докато тя бавно придвижваше бинокъла отляво надясно и през няколко секунди натискаше копчето за снимане.

— Невероятно е — шепнеше Майк. — Няма… няма никакъв смисъл. Мили боже! Космически кораби и трансмитери на материя и накрая това тук!

Черити не му отговори, но го разбираше добре. Това, което се ширеше под тях, то беше… направо абсурдно.

Трудно можеше да се пресметне броят им, но Черити предполагаше, че тези странни твари, които гъмжаха в тясната долина, бяха може би хиляди. През бинокъла беше наблюдавала, че излизат от пирамидалната постройка в средата на лагера — малък, но непрекъснат поток от всевъзможни ужасяващи същества, някои от които доста трудно можеха да изпълзят от полукръглия отвор на пирамидата.

Тук имаше не само огромни бръмбароподобни същества или четириръките им ездачи, долината криеше безподобна сбирщина от най-отвратителни твари, които имаха една-единствена обща черта: всички изглеждаха опасни, по един или друг начин. И с изключение на четириръките, които, изглежда, бяха щурмовите команди на пришълците, всички бяха животни.

— А може би… — заяви тя внезапно. Свали бинокъла, прекара уморено ръка над очите си и кимна с глава по посока на долината. — Има смисъл, ако… — Тя затърси подходящи думи, не ги намери и сви рамене.

— Ако се мисли по-различно от начина, по който мислим ние — каза тя накрая.

— И как? — Гласът на Майк показваше ясно, че и той се беше замислял над този въпрос. И може би беше стигнал до същия ужасен резултат, както и тя.

— Предполагам, че това там са само щурмовите отряди — каза Черити. — Огромният валяк, който изпращаш най-напред, нали?

— Но това са животни! — натърти Майк.

— Е, и? — попита Черити. — Ние изпращаме ракети или роботи, а те — животни, къде е разликата? Може би са ги отглеждали единствено за тази цел.

— Но…

— По дяволите, щеше ли да е по-различно, ако там долу се разхождаха десет хиляди робота? — прекъсна го раздразнено Черити. — Тези чудовища функционират перфектно, нали? Ако искаш, слез при тях и се оплачи, че не се придържат към правилата на играта!

— Всичко е… така нечовешко — каза Майк след известно време.

— Те не са хора — напомни му Черити раздразнено. — Но каквито и да са, тези, там долу, не са истинските ни противници. Това са техните танкове. — Но тя разбра какво имаше предвид Майк. Наред с невероятната заплаха, която представляваше тази армия от ужасяващи същества, съществуваше и допълнителен психологически ефект и тя дори не беше сигурна дали той не е нарочно предвиден. Не само за Майк би било по-лесно да воюва срещу армия от безчувствени роботи с лазерно оръжие. Това нашествие на чудовищата парализираше дори само с вида си.

— И може би вече са го направили с десетки светове — продължи тя прекъснатата си мисъл. — Изпращат тези чудовища и когато всичко приключи, пристигат самите те и събират отломките.

Остави най-сетне телескопа настрани, после го пъхна внимателно в кожения калъф, прикрепен към колана й, и запълзя бавно обратно надолу по склона. Майк я последва. След като бяха изминали половината път, скочиха на крака и хукнаха приведени към хеликоптера. Черити отправи благодарствена молитва към небето, че вятърът не духа в тяхна посока и отвява настрани шума от двигателя.

Отлетяха. Черити управляваше машината много предпазливо, едва се издигна на пет-шест метра височина и караше толкова бавно, доколкото изобщо беше възможно. Едва след като се бяха отдалечили на повече от миля от възвишението, а с това и от лагера на извънземните. Черити се осмели да вдигне хеликоптера на по-голяма височина и да вземе внимателно завой наляво.

— Какво пак ти хрумна? — попита ядосано Майк.

— Ще предупредя Стен и останалите — отвърна Черити. — Ако нямаш нищо против.

Майк не каза нищо, но погледът му беше доста красноречив и той замълча по един определен, не много дружелюбен начин. Черити беше сигурна, че след новото кацане нямаше да я остави още веднъж да седне на кормилото. По дяволите, какво ставаше с него? Беше се променил, откакто бяха напуснали Ню Йорк. Изведнъж разбра, че щяха да се разделят веднага щом стигнат целта си.