Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Даде знак на Майк да остане встрани, взе с привидна небрежност оръжието си и се насочи към колата. Когато й останаха само две крачки, страничното стъкло бе спуснато надолу. Едно много бледо, много изплашено лице вдигна поглед към нея.

— Слава богу, вие сте човек — каза младият мъж.

Черити рядко бе долавяла толкова облекчение в гласа на някой човек.

— Нещо друго ли трябваше да бъдем? — попита тя изненадано.

Шофьорът на джипа не отговори, а отвори вратата и бавно слезе от колата. Движенията му издаваха изтощение и Черити забеляза едва сега, че е облечен в съвсем изпокъсана униформа. Вдясно на хълбока му имаше голямо, все още незасъхнало, петно кръв. Погледът му беше трескав. Изглеждаше направо подивял от страх.

— Кой сте вие? — попита още Черити. — И какво се е случило?

— Харкър — отговори военният. — Сержант Джонатан Харкър, 7-ми танков батальон. — Затъпка отново неспокойно на място и се огледа наоколо, сякаш се боеше, че пришълците биха могли всеки момент да изникнат изпод земята зад гърба му. — Видях хеликоптера ви и се надявах да кацнете — продължи той. — И, слава богу, така и стана. Бензинът ми почти свърши. Моля ви, трябва да ми помогнете! Те ни избиват. Аз… аз не мисля, че някой от останалите е все още жив. Успях да се спася, защото… защото намерих тази кола. — Той посочи към джипа. — Но те ме преследват. — Черити се въздържа да попита по какъв начин джипът все още е в движение.

— Можем да ви дадем няколко галона бензин — каза Майк, който междувременно също се беше приближил. — Но ни разкажете по-подробно какво се е случило. Бяхте нападнати?

— Нападнати? — Харкър почти изкрещя. — Те ни размазаха! Аз… никога не съм преживявал подобно нещо. Може би… са милиони. И стават все повече и повече. О, Господи, те… те унищожават всичко. Убиват всеки, когото срещнат.

Майк отново понечи да прекъсне Харкър, но Черити му хвърли бърз, предупредителен поглед. Чувстваше, че младият войник е близо до нервен срив. Една погрешна дума и нямаше да научат вече нищо повече.

— Сега се успокойте, Джон — каза тя. — В момента не сте в опасност. — Посочи към хеликоптера. — Летяхме целия предобед, без да срещнем нито един извънземен.

— Те идват — упорстваше Харкър.

— Възможно е — каза Черити малко по-твърдо. — Но не сега. Сега ще си отдъхнете, по дяволите, и после ще разкажете какво се е случило.

Майк нетърпеливо превъртя очи, но Черити отново му отправи предупредителен жест. Харкър беше почти полудял от уплаха. Можеха да бъдат доволни, дето изобщо още говореше.

В очите на Харкър се таеше паника, но той наистина малко се поуспокои. Въпреки това трябваше да минат още четири-пет минути, преди да се овладее дотолкова, че да може да говори свързано.

— Частта ни беше разположена оттатък, в Колинсвил — започна той, — когато изгасна светлината. Мъничко, забутано селце, може би на петдесет мили оттук. Никой не знаеше какво се е случило, разбирате ли? Първо помислихме, че са паднали бомбите, но постепенно разбрахме истината. Мнозина чисто и просто изчезнаха. Дезертираха, разбирате ли? Искаха да си идат у дома, при семействата си.

— И тогава дойдоха извънземните? — попита тя предпазливо.

Харкър поклати глава.

— Не веднага. В началото всичко беше мирно и тихо. Чувахме за боеве на изток и на запад, но при нас… нямаше нищо. Изглежда, като че ли нападаха само военните съоръжения — летища, бази, складовете на Националната гвардия…

Харкър пристъпи неспокойно от крак на крак. Погледът му се мяташе между хеликоптера и възвишенията на север. „Дете е все още“ — помисли си Черити, полусъстрадателно, полуядосано. Не биваше да се пъхат деца в униформи и после да се очаква от тях да вършат работата на мъжете.

— Имате ли… цигари? — попита внезапно Харкър. Черити поклати глава, но Майк бръкна в джобчето на сакото си и извади още неразпечатан пакет „Марлборо“.

— Задръжте ги — каза той. — Но ги пестете. Такива неща вече не се произвеждат. Довоенна стока.

Харкър се усмихна от учтивост, посегна към цигарите и бръкна с другата ръка в джоба си, за да извади запалката.

Поне така си мислеше Черити.

Но той не извади запалка, а пистолет и освен това беше посегнал не към цигарите, а към китката на Майк, бързо и рязко, и изведнъж съвсем не нервно, а с такава сила, че инстинктивното движение за отбрана у Майк последва твърде късно. Майк извика, падна на колене, когато Харкър бързо и брутално изви ръката му и напразно се мъчеше да отслаби хватката.