Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Вратите на следващия етаж бяха заключени. Продължиха да се спускат надолу. Жегата ставаше вече непоносима. Намираха се вероятно най-много два-три етажа над най-долната галерия на бункера и Черити взе сериозно да се пита къде изобщо искаше да отиде Стоун. Доколкото знаеше, освен аварийния изход бункерът нямаше втори изход, най-малкото пък тук, долу. Въпреки това тя продължи да прави крачка подир крачка, докато той не й даде знак да излезе от шахтата. Малкото усилие, което й костваше да протегне ръката си и да се измъкне на сигурно място в коридора, почти надвишаваше силите й.

Дишайки тежко, тя се отпусна на пода, смъкна кислородната маска от лицето си и започна жадно да вдишва и издишва. Въздухът тук долу имаше значително по-лош вкус от този на бутилката, беше горещ и вонеше на дим и прах, но тя разполагаше единствено с този малък запас и трябваше да бъде пестелива.

Черити вдигна уморено очи, когато Стоун се измъкна от шахтата и застана до нея. Той също свали маската си и пое няколко пъти дълбоко въздух, преди да я прикрепи пак внимателно към колана си и да свали лазерния автомат. Черити се наруга за лекомислието си да не вземе оръжие. Но, по дяволите, беше си мислила, че разполага поне с тия няколко минути! Всичко се беше развило така невероятно бързо!

— Накъде? — попита тя.

Стоун се огледа за миг с явна безпомощност. После посочи наляво.

— Да опитаме. Може би ще имаме късмет те да не са стигнали дотук.

Продължиха нататък. Подът под краката им продължаваше да вибрира леко и от време на време Черити като че ли чуваше този ужасен, трополящ шум, като че ли някъде се срутват стени. После разбра, че това беше само биенето на собственото й сърце.

Най-сетне съзря онова, което беше търсила толкова време напразно: кръгъл стоманен капак, боядисан в огненочервено, масивен като врата на сейф и със секрет, за който съществуваха само няколко ключа. Резервният изход.

Спря се, облегна се за миг на стената, за да успокои дишането си, и после бръкна в чантата. Пръстите й трепереха така силно, че й беше трудно да открие малкото ключе с особена форма.

— Трябва да побързаме, капитане! — каза запъхтяно Стоун. — Всеки момент могат да се появят тук!

Черити поклати глава. Искаше да каже нещо в отговор, но устата й се изпълни изведнъж с горчива слюнка. Имаше чувството, че ще повърне, ако дори само направеше опит да произнесе нещо. Извади неуверено ключа, политна към бронираната врата и се опита да пъхне ключа в ключалката. Ръцете й така трепереха, че не успя да направи нищо.

— Помогнете ми, Стоун — помоли тя с усилие. — Не… мога.

Стоун не мръдна от мястото си. Очите му се бяха разширили от страх и изненада.

— Да не би наистина да искате да влезете вътре? — попита той.

— Да не би да ви хрумва нещо по-добро? — изпъшка Черити. — По дяволите, Стоун, всичко свърши! Всичко тук ще литне във въздуха само след няколко минути. — Разбра, че той няма да й помогне, обърна се отново и пак се помъчи да пъхне ключа в тесния, запечатан с пластмаса отвор. Този път успя, но трябваше да използва и двете си ръце: лявата трябваше да поддържа дясната, тъй като тя трепереше. А как се канеше да управлява космически кораб?

— Няма да го направите! — заяви безапелационно Стоун. Гласът му беше истеричен. Тя внимателно пусна ключа, обърна се безкрайно бавно…

… И видя точно пред себе си дулото на автомата му.

— Да не… сте полудели? — попита тя ужасено.

Стоун поклати глава. Черити видя как показалецът му нервно си играе около спусъка на смъртоносното оръжие.

— Няма да влезете вътре — повтори той още веднъж. — Нужна сте ми тук.

— Стоун, моля ви — каза с отчаяние Черити. Мислите й се объркаха. Стоун беше съвсем сериозен, усещаше го много ясно. Но се намираше доста далеч от нея, за да има реален шанс да го нападне. Не и с ранения си крак. — Вие… също можете да дойдете — добави тя. — Ще се постарая да ви осигуря място на „КОНКЪРЪР“. И без това се нуждая от помощ в пилотската кабина, а и…

— Махнете се от вратата — прекъсна я Стоун. — Незабавно!

Черити вдигна ръцете си малко по-високо и послушно отстъпи две крачки встрани. Лазерният автомат на Стоун следваше всяко нейно движение.

— Какво… какво възнамерявате да правите? — попита със заекване Черити. Опита се да премести тежестта на тялото си и да облекчи малко ранения си крак, за да събере сила за скок. Беше безумие, но нямаше друг избор. Той щеше да стреля, беше уверена в това.

— Ще успеете да го разберете достатъчно навреме — отвърна Стоун. — Ще ме изведете оттук, капитане. И аз вас. Но ще можем да го направим само заедно.