Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити кимна към бронираната врата.

— Нали ви казах, че можете да дойдете, Стоун. И без това щях да ви взема. Корабът е достатъчно голям. Махнете оръжието. Обещавам ви, че…

Тя отскочи. Без засилване направи пружиниращ скок към Стоун, завъртя се наполовина около оста си, целейки се с левия си здрав крак в китката му.

Стоун натисна спусъка.

9 декември 1998 година

Бартън и малката му армия се бяха отправили в акция почти веднага след посещението му в затвора и с изключение на мъжа, който им беше донесъл яденето, той беше последният, който беше идвал при тях. Останалата част от деня беше преминала така, както от векове са преминавали дните в затворите: бавно и монотонно, и най-вече страшно скучно. По някое време въпреки всичко беше успяла да заспи.

Черити се събуди, когато силен гръм разтресе целия град. За половин секунда през малкия прозорец на килията нахлу яркочервено огнено сияние, после то изчезна.

Тя седна изненадано в леглото си, ослуша се за миг и прекара уморено ръка по очите си. В килията до нея се размърда и Майк. Той също изглеждаше уморен. По неговото лице също се четеше недоверчивият ужас, който изпитваше и Черити.

— Какво беше това? — попита той тревожно.

Черити само вдигна леко рамене, после стана и се приближи до прозореца. Трябваше да застане на пръсти, за да може да надникне навън, но не успя да види нищо ново, освен това, което беше виждала целия ден: малък, обкръжен от двуметрова тухлена стена вътрешен двор, из който бяха разпръснати купчини отпадъци и празни сандъци, и кутии от боя. Небето беше черно.

— Прозвуча като експлозия — каза тя колебливо. — Може би наистина…

— Какво? — попита Майк, тъй като тя не продължи мисълта си. Гласът му беше ироничен. — Не само прозвуча като експлозия, това си беше експлозия — продължи той. — Приятелят ни Бартън се завръща. И се боя, че не е сам.

Черити го погледна замислено, но се отказа да му отговори. Извърна се към прозореца и погледна навън. Ослушваше се напрегнато, но гърмът от експлозията не се повтори. Вместо това й се стори, че чува далечни викове и после забързани стъпки, които приближаваха сградата. Някой изкрещя.

Майк започна яростно да тресе решетките.

— Стража! — ревеше той. — Елате тук! По дяволите, стража!

Черити не го очакваше, но наистина се чу дрънченето на ключовете. Единият от двамата войници, които стояха на пост в коридора, влезе при тях. Беше блед и изглеждаше много разтревожен.

— Какво става вън? — попита развълнувано Майк. — Атакуват, нали? Идват насам. По дяволите, отключете вратата!

Мъжът направи половин крачка към решетката и отново спря. Някъде, много далеч, но по-близо от първия път, тресна втора експлозия.

— Пуснете ни навън! — повтори Майк. — За бога, човече, ще ни избият всичките, ако не избягаме!

— Глупости — възрази войникът. — Бартън ще се справи с тях.

— Чува се — отвърна раздразнено Майк. — По дяволите, да не сте глух? Нали чувате какво става навън!

— Не… не мога — отвърна нервно войникът. — Бартън ще нареди да ме разстрелят, ако ви пусна. — Той почти избяга от тях, тръшвайки вратата подире си.

— Браво! — похвали го иронично Черити. — Сега по-добре ли се чувстваш?

Майк я стрелна с гневен поглед.

— Такъв идиот! — избухна той. — Ще пукнем тук като кучета само защото оня безмозъчен кретен вън иска непременно да си поиграе на война!

Никога досега не беше виждала Майк така избухлив и разярен. Много се беше променил, без тя да може да каже точно в какво се състоеше тази промяна.

Без да каже нищо повече, тя отново застана до прозореца и погледна навън. Чуваше вече не отделни изстрели, а цели залпове. От време на време по небето пробягваше червен светлинен лъч.

— Трябва да се измъкнем оттук — повтори той задъхано. — По дяволите, нямам никакво желание да пукна в тази дупка!

Черити отстъпи крачка назад от прозореца, обърна се към него и понечи да го успокои с движение на ръката.

— С положителност няма да ни помогнеш, ако изпаднеш в паника — каза тя. — Ние…

Нещо не беше наред. С ъгълчето на очите си беше съзряла някакво движение около прозореца и се обърна. Изпищя пронизително.

Там, където допреди секунди се беше виждала правоъгълен отрязък от нощното небе, сега към нея се пулеше огромен, черен череп на насекомо, някаква чудовищна твар в хитинова обвивка с едно-единствено, преливащо във всички цветове на дъгата, око, което минаваше през цялото лице на насекомото, подобно на отвора за гледане на средновековните рицарски доспехи. Тънки, огъващи се антени бяха насочени право към нея.