Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Окей, имам моите заповеди — произнесе той с мъка. — Донесете нещата си, капитане. Ще ви изведа оттук.

— И как?

Стенли се усмихна отпаднало.

— Можете ли да яздите?

Тя можеше, но само след час й се искаше да беше отговорила с „не“ на въпроса на Стенли. Гърбът я болеше непоносимо и всяка стъпка на коня по асфалта бе като ритник в кръста й. Бяха прекосили Манхатън почти от единия край до другия и това приличаше на прекосяване на ада под жестоко шибане с пръчки. Два пъти бяха нападани и двата пъти не от извънземни, а от отчаяни хора, които искаха да им вземат конете.

Не тръгнаха по посока към моста, както очакваше Черити, а поеха точно в обратна посока и преди пет минути бяха прекосили някакви ограждения от бодлива тел, които минаваха покрай цяла редица сгради. Откакто минаха бариерата, Черити срещаше само войници. Някакъв спрял за вечни времена танк блокираше улицата. Впечатляваща гледка, помисли си иронично Черити. Извънземните можеха да си умрат от смях, като го видеха. Все пак той представляваше последната дума на земната оръжейна техника, едно страшилище с невероятна унищожителна мощ.

Те заобиколиха предпазливо мъртвия гигант, провряха се през друга бариера от бодлива тел и се приближиха до една продълговата складова постройка, пред която се бяха разположили на бивак войниците на едно военно поделение. Стенли, който сега яздеше малко преди тях, размени няколко думи с някакъв офицер, посочи халето, след това Майк и нея и приключи разговора с повелителен жест. Не изглеждаше в добро настроение, когато Черити приближи с коня си до него и го погледна въпросително:

— Проблеми ли има?

— Не — излъга Стенли. — Хайде. Не е много далеч.

Но той не продължи да язди, а скочи със сърдито движение от коня и изчака Майк и Черити да последват примера му.

Острата болка в гърба на Черити се обади с нова сила, когато тя слезе от коня и направи първите крачки. Въпреки това изпитваше облекчение, че отново е стъпила на краката си. Когато Стенли я беше попитал дали може да язди, беше решила, че ще й даде ездитен кон, а не тази куца кранта, която хората му най-вероятно бяха измъкнали от някоя кланица… Хвърли враждебен поглед към коня, откачи раницата си от седлото и побърза да настигне Стенли.

Влязоха в халето.

В началото Черити не видя нищо. Очите й бяха привикнали с двата часа слънчева светлина и им трябваше малко време, за да свикнат със здрача тук вътре. Беше осветено — десетина ярки петна белота, които сякаш бяха изрязани в тъмнината посредством големи карбидни прожектори, — но резкият контраст между изкуствена нощ и също така изкуствена светлина като че ли още повече подчертаваше чернотата.

После очите й започнаха да се приспособяват към новите светлинни условия и ако това, което й се стори, че вижда в първия миг, отговаряше на истината, то тогава Стенли беше дяволски прав да остави тук половината от малката си армия…

Хеликоптерите бяха най-малкото на двадесет години. Кабинката на пилота представляваше издраскана кръгла топка от плексиглас, в която имаше място само за двама души. От тънката конструкция на опашката се лющеше лакът от поне пет боядисвания, а моторът изглеждаше така, сякаш Стенли го беше извадил от някой предшественик на Ноевия ковчег.

— Мили боже, кажете ми само, лети ли все още това нещо? — попита Майк слисано.

Стенли му хвърли един неподдаващ се на описание поглед, но не отговори, а вдигна заповеднически ръка.

— Кройд!

От тъмнината се отдели фигурата на дребен, плешив мъж с бяла престилка, цялата в мазни петна, и се отправи към него. Изненадата му, когато позна Майк и Черити, не остана незабелязана. Но той не си позволи никаква забележка и само погледна въпросително към Стенли.

— Полковник?

Стенли посочи хеликоптера.

— Докъде стигнахте, Кройд? — попита той кратко. — Лети ли?

Кройд кимна автоматично, после сви рамене.

— Теоретически — да — отвърна той. — Моторът работи. Но дали това нещо изобщо ще може да полети, това никой не може да каже. Все още не сме правили пробен полет, ако имате това предвид.

— Ще трябва да полети — отвърна грубо Стенли. Той посочи към Черити. — Познавате ли капитан Леърд?

— Кой не я познава? — отговори Кройд. Усмихна се бегло. — Радвам се да се запозная с вас. — След това изведнъж стана пак сериозен. — Наистина ли искате да летите с този хеликоптер?

— Ако можем да го вдигнем на малко повече от десет сантиметра над земята, тогава да — отвърна с усмивка Черити.