Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Майк се приведе леко напред, погледна надолу и коригира леко курса на хеликоптера. Сега летяха почти паралелно на брега и едва ли на височина, надхвърляща трийсет метра. Въпреки това под тях не се забелязваше никакво движение.

— Найлс? — попита тя.

Майк кимна.

— Не съм сигурен дали ще открия къщата — каза той. — Всичко изглежда малко по-различно, когато си тук горе.

Десетина минути летяха в посока юг. Сега вече тук-там виждаха хора — по някой колоездач или пък неколцина, които бяха привлечени от шума на мотора и бяха излезли на улицата.

Най-сетне стигнаха мястото, където беше жилището на Найлс. Дори и от височина, по-малка от трийсет метра, нищо не подсказваше за катастрофата, която беше прерязала артериите на Ню Йорк: една нормална улица с красиви малки къщички, които се редяха една подир друга, скрити зад поддържани с обич градинки.

Майк поведе хеликоптера в нисък полет над къщата, в която живееше Найлс със семейството си. Направи широк завой, върна се обратно и се приземи на окосената тревна площ пред сградата, толкова близо до нея, че перките едва не докосваха стрехите й.

— Побързай — каза той едносрично.

Черити разкопча предпазния колан и се накани да отвори вратата, но Майк я задържа.

— Вземи го — каза той и посочи с глава автомата, който се намираше между седалките им.

За момент Черити бе изкушена да го направи. После обаче поклати глава, бутна вратата и скочи от кабинката, преди Майк да успее да я задържи. Изтича приведена до къщата, като се оглеждаше внимателно на всички страни. Зад прозорците на съседната къща се появи сянка, нещо проблесна. Но никой не се появи на улицата.

Зад нея изрева моторът на хеликоптера и без малко да бъде преобърната от силния вятър, който създаваха перките, когато Майк отново вдигна машината във въздуха и я задържа десетина метра над улицата. Очевидно той се отнасяше съвсем сериозно към предупреждението на Стенли.

Вратата се отвори, когато й оставаха още два метра до къщата, и се показа Найлс. Носеше обикновени, черни панталони от рипсено кадифе и една от ярките, пъстри ризи, които така много обичаше. На колана му висеше пистолет. И не беше ни най-малко изненадан, когато видя Черити.

Погледа я безмълвно няколко мига, после вдигна глава и погледна към хеликоптера.

— Откъде намерихте този музеен експонат? — попита той. Гласът му беше много изморен. Черити съзря зад него някаква сянка в къщата и чифт черни очи, които я оглеждаха почти със страх. Установи с напълно необоснована уплаха, че това бяха детски очи. На стената беше облегната пушка с приспособен към нея телескоп. Трябваше да събере всичките си сили, за да може да погледне отново към Найлс.

— Лети, нали? — каза тя.

Найлс се засмя невесело.

— Да — каза той. — Пак напред, така ли?

— Ние… извикаха ни — произнесе тя колебливо. — Преди два часа, Найлс. Лично Бекър.

— Базата СС 01? — Найлс отново посочи към хеликоптера. — С това нещо ли?

— Докъдето стигнем — сви рамене Черити. По дяволите, какво й ставаше? Внезапно й беше невъзможно да продължи. — Ние тримата, Найлс — каза тя.

Найлс изкриви устни, но тя не разбра дали това беше усмивка или не.

— Има ли там място за трима души?

Черити поклати отрицателно глава. Найлс също помълча известно време.

— Желая ви тогава много щастие — заяви той накрая.

— Ти… няма ли да дойдеш?

Сега Найлс се усмихна истински.

— Не, капитане. Няма да дойда, дори и да ми заповядате.

— Знаеш какво означава това, нали? — попита тя много тихо.

Найлс кимна отново. Лицето му беше като каменна маска. След малко тя чисто и просто се завъртя на пета и направи знак на Майк да приземи хеликоптера, за да може да се качи отново. Когато след половин минута отлетяха отново, тя се приведе напред и надникна под тях. Найлс беше застанал с една тъмнокожа жена и с около десетгодишно момиченце зад къщата. Жената им махаше. В ръцете на детето имаше автомат, но то го държеше не като оръжие, а така, както децата държат куклите си — с две ръце, притиснат здраво към гърдите. Черити никога не можа да забрави тази картина.

Бяха на сто мили от Ню Йорк, когато градът загина, и те можаха да го видят въпреки огромното разстояние. Денят беше много ясен и сега летяха на голяма височина, така че кулите на Манхатън се очертаваха само като неясни силуети на хоризонта. Когато се случи, Майк обърна хеликоптера и го задържа неподвижно във въздуха, така че да могат да проследят ужасната сцена във всичките й подробности.