Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

От хаоса се появи втори от тези огромни червеи и този път тя ясно видя кръглия тунел, през който той беше се проврял. Тунел, който водеше право в масивната скала на планината и леко се изкачваше нагоре…

— Господи! — заекна Бекър. — Те… разяждат скалата!

По изображението отново преминаха лъчи от лазер. Черити видя как черно-кафявата броня на чудовището започна да пламти с нежна, доста тъмна червенина, после се образуват мехури и се подуват. И изведнъж червеят се изправи, замята се в сляпа агония насам-натам и започна с бясна бързина да се заравя в земята! Лазерните лъчи го следваха като призрак от смъртоносна светлина, но после се случи това, от което се беше опасявала и Черити: тънките светлинни лъчове започнаха да гаснат един подир друг. Оръжията бяха изстреляни докрай. След по-малко от минута чудовищният червей беше вече изчезнал. Там, където се беше намирал, сега имаше кръгъл отвор с диаметър пет метра.

— Достатъчно — каза Бекър. И добави много по-високо към някакъв мъж, намиращ се долу в тълпата: — Роб, кажете на тези идиоти да престанат да стрелят! Отстъпление!

— Какво смятате да правите? — попита изплашено Черити.

Бекър сви упорито устни.

— А вие какво си мислите, капитан Леърд? — попита той. — Правя това, което би трябвало да направя още преди пет дни. Ще взривявам. Може би ще се откажат, когато решат, че тук, долу, всичко е разрушено.

— Но вие…

Бекър я прекъсна с грубо движение на ръката.

— Знаете какво да правите, капитане — каза той. — Вървете!

— Да вървя? — Черити направо изкрещя. — Вие трябва да сте луд. Бекър! Нужни са часове, за да се подготви корабът за излитане. „КОНКЪРЪР“…

— … е готов от една седмица — прекъсна я недоволно Бекър. — По дяволите, да не ме мислите за идиот, Леърд? Вземете екипа си и ни чакайте в шлюза. Това е заповед.

Черити само го погледна една-единствена секунда, после се обърна мълчаливо и напусна централата.

6 декември 1998 година

Развидели се отново, когато им се наложи да направят трето междинно кацане, но този път нямаха голям късмет. Нощният полет се беше оказал истински кошмар. Под себе си бяха виждали малки светлинки, тук-там бяха запалени огньове, но те се бяха постарали да стоят далеч от тях.

Поне едно нещо не беше представлявало проблем: горивото. Майк беше следвал направо шосето, водещо на запад, и сметките му се бяха оправдали. Сред хилядите коли, изоставени на сивата асфалтова лента, на два пъти бяха откривали цистерни, пълни с бензин, така че новото зареждане не беше нито опасно, нито отнемащо много време. Майк беше приземявал хеликоптера направо на платното и беше зареждал с работещ мотор, докато Черити беше охранявала с готово за стрелба оръжие. Не бяха забравили предупреждението на Стенли. И за цялата нощ не бяха видели нито едно извънземно.

И сега не видяха никого, но не можаха да открият и бензиновоз. Беше станало съвсем светло и преди пет минути Майк беше минал на резервното гориво, след като моторът беше започнал да се дави. Оттогава летяха над шосето на двайсет метра височина.

— Колко още? — попита Черити.

Майк сви рамене.

— Нямам представа. Може би пет минути. Но не искам да рискувам. В най-лошия случай ще кацнем до някоя кола и ще източим бензина й.

От тона му беше ясно, че идеята не му допада особено. И двамата бяха изморени. Не бяха спали цяло денонощие. И летяха над страна, в която се водеше война, макар и досега все още да не бяха забелязали нищо от това. На Черити й се струваше направо абсурдно, че все още не са се срещнали лице в лице с врага, който беше поставил на колене един цял свят.

— Виж, там отпред! — Майк посочи към някакъв малък, четвъртит силует, който се беше появил в края на еднообразната асфалтова лента и сега постепенно нарастваше. Внезапно си отдъхна с облекчение. — Щастието е на страната на глупаците — заяви той. — Кино за автомобилисти. В комплект с бензиностанция и мотел. — Майк се засмя. — Черпя те с един студен хамбургер, щом заредим, съгласна ли си?

Черити напрегна всички сили да отговори поне малко на усмивката му, взе бинокъла от коленете си и се вгледа внимателно в сбутаните една до друга занемарени постройки. Всичко изглеждаше съвсем нормално: пред ресторанта имаше пет-шест коли, а встрани, до бензиностанцията, имаше огромен, боядисан в светлозелено камион-цистерна.

— Бинго — каза тя. — Ето една цистерна. Осигурени сме за следващите триста мили. — Така щяха да са изминали половината път. Много повече, отколкото се бяха осмелявали да мечтаят…