Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Натиснете червеното копче, ако искате да говорите, капитане — обясни той.

Черити кимна в знак на благодарност и се обади. Когато отново вдигна пръста си от копчето, слушалките се изпълниха със звуци и безброй писукащи и свиркащи шумове. Беше й трудно да разграничи гласа на Бекър.

— Капитан Леърд — започна Бекър. Въпреки изключително лошото качество на приемането, на Черити й се стори, че долавя в гласа му нервност и припряност. — Слушайте, капитан Леърд. Не задавайте никакви въпроси, а само слушайте. Ако трябва да отговорите, направете го само с „да“ или „не“, разбрано?

Черити натисна червеното копче на станцията и каза:

— Разбира се, командир Бекър.

— Къде са Уолторп и Найлс? — попита Бекър. — При вас ли?

— Не — отговори Черити. — Майк… лейтенант Уолторп се намира при мен, но Найлс… не зная. — Това не отговаряше съвсем на истината. Знаеше доста точно къде е в момента Найлс, а именно — в другия край на града, при семейството си. Ако бяха все още живи.

Бекър изруга.

— Окей, помъчете се да го откриете и елате тук тримата или пък само Уолторп и вие, ако не намерите Найлс.

— Какво се е случило? — попита Черити.

— Започна операция Омега — отговори Бекър. Пое си шумно дъх. — Срокът е 13 декември. Ще успеете ли?

„13 декември?“ — помисли си тя изплашено. Дотогава имаше само осем дни. В нормална обстановка — достатъчно време, за да отидат осем пъти до Тимбукту и да се върнат, но в един свят без реактивни самолети, беше прекалено малко, за да се вземе едно разстояние от почти две хиляди мили. Въпреки това тя каза „да“. Бекър щеше да забележи достатъчно навреме, ако не успееха. Знаеше също толкова добре, колкото и тя, какво точно изисква от тях.

— Какво се е случило? — попита тя още веднъж. — Защо…

— По дяволите, затваряйте си устата! — изкрещя Бекър. — Опитвам се да измъкна вас и останалите оттам, не разбирате ли? А вие рискувате живота си, говорейки прекалено много, момиченце!

„Както и твоя билет до Марс“ — добави злобно наум Черити. Едното от местата на „КОНКЪРЪР“ беше запазено за Бекър. Но все пак по-добре беше да не го произнася на глас.

— Какво искате да кажете? — попита тя предпазливо, като се опитваше да придаде на лицето си колкото е възможно по-спокойно изражение. Осъзнаваше факта, че я наблюдават не само Стенли, но и целият състав на командния щаб.

— Положението става сериозно — отговори Бекър. — Оттатък, в Европа, изглежда също са пуснати няколко бомби. Никой не знае подробности, но регистрирахме някои доста силни труса.

„И приготвяте спасителните лодки“ — помисли Черити. Затова и Бекър толкова много настояваше да пристигнат всички те в базата. В края на краищата, тя беше командир на кораба. Питаше се само в каква посока би могла да го изведе.

— Но това не е всичко — продължи Бекър. — Прекъснаха връзките ни с Токио… и с някои други градове. Приблизително на десет минути губим радиоконтактите си с някой град. Не знам какво става там, Леърд, но, изглежда, положението вече става доста сериозно. И съм убеден, че Ню Йорк е на челно място в списъка. Именно затова настоявам да изчезнете оттам, ясно ли е?

— Разбрано, сър — отговори Черити. Усети в устата си доста неприятен вкус. „Толкова по въпроса за съпротивата“ — помисли си тя.

— Дайте ми пак Стенли — нареди Бекър.

Черити стана, махна слушалките от главата си и ги подаде на Стенли. Мълчеше, докато Стенли слушаше внимателно думите на Бекър, отговаряйки само веднъж-дваж с полугласно „да“, и се стараеше да не обръща внимание на погледите, отправени към нея от двадесетина чифта разширени от страх очи. Тези мъже и жени сякаш четяха мислите й, изписани като че с огнени букви върху челото й. Какво да им каже, ако я попитат какво се е случило? Че може би им оставаше да живеят само още няколко часа?

Стенли приключи разговора и се изправи. Лицето му беше мъртвешки бледо, когато се обърна към нея и я погледна.

— Получих заповед да ви изведа от града колкото е възможно по-скоро, капитане — каза той. — Какво е станало?

„Бекър не му е казал“ — помисли Черити. Имаше чувството, че извършва предателство.

— Не зная — отвърна тя уклончиво. — Той самият не знае нищо положително. Изглежда, са бомбардирали и Европа.

Опита да се усмихне, почувства обаче, че вместо това се получи само някаква гримаса.

— Бомби?

— Вашите хора не са единствените техници любители, както изглежда — отвърна тя вяло. — Може би съм се заблудила, а и приятелите ни от Марс също. Не сме чак толкова безпомощни, както си мислеха. — Беше един доста плосък опит да намали напрежението и той не успя. Както Стенли, така и останалите нямаше как да не разберат, че всяка дума беше лъжа. Но Стенли не възрази нищо, а се втренчи за миг някъде край нея. После вдигна ръка и посочи към тавана.