Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Вие… бяхте навън — започна Стоун. Черити кимна отново. Въпросът беше абсолютно излишен. — Исках да ви питам още преди това, но ние… е, моментът не ми се стори особено подходящ. — Изплъзна се от погледа й. Черити усети, че му е много трудно да продължи да говори. — Тук, долу, не научаваме много — продължи той. — Бекър наложи нещо като забрана за информацията, но мисля, че в действителност той самият не знае кой знае колко. Вие… вие казахте нещо за бомби.

Черити мълчеше. Тогава бяха сами с Бекър в малката канцелария, но очевидно и стените на станция СС 01 имаха уши. А лошите новини бързо се разнасяха навсякъде — това обстоятелство не можеше да се промени дори и от нашествието на извънземните.

— Аз съм от Мисури — каза Стоун. — Семейството ми живее там и аз…

— Искате да разберете дали и там са паднали бомби — довърши Черити, тъй като Стоун беше млъкнал окончателно. Той кимна. — Не зная — отговори тя, което си беше истина. — Никой не знае, лейтенанте. Аз дори не знам кой точно е хвърлил тези проклети бомби. Видях няколко експлозии, но те бяха доста далеч. — Но тя нямаше да му каже, дори и да знаеше с положителност. По дяволите, имаха може би още само няколко дена живот и коя беше тя, та да му отнеме и последната искрица надежда? В действителност беше видяла много, а не няколко бомби: Земята на север беше унищожена сред невероятната оргия от огън и непоносимо ярка светлина. Самата тя едва беше оцеляла, Въпреки че се намираше на стотици мили разстояние оттам. — Не зная — повтори тя още веднъж.

— Не го казвате само за да ме утешите, нали? — попита Стоун.

Черити се засмя и го направи нарочно пренебрежително и студено.

— За каква ме смятате, лейтенанте? — попита тя. — За ваш изповедник? Не знам какво се е случило там, по дяволите. Прекосих половината страна, но знам също толкова малко, колкото и вие. Няма вече новини в шест часа, разбирате ли? Няма дори и един-единствен скапан телефон. Може би са разрушили с бомбите си половината планета.

Нейният съзнателно оскърбителен тон накара Стоун да трепне. Погледът му продължаваше да бъде трескав, но той отново се беше овладял. Нервният срив, който тя беше очаквала, не настъпи. След известно време Стоун се отстрани от вратата.

Но малко преди той да излезе от помещението, тя погледна още веднъж към него и забеляза, че погледът му беше вперен към шестте лъскави камери за замразяване. Реши, при удобен случай, да пита Бекър дали е сигурен, че не допуска грешка, като удостоява това полудете с толкова голямо доверие.

После влязоха в асансьора, за да се изкачат горе.

Тъкмо бяха изминали половината разстояние и изведнъж се чу воят на всички алармени сирени в станцията.

4 декември 1998 година

Бяха необходими повече от двеста години, за да се построи този град. Унищожението му стана само за една нощ.

Обратният път за Манхатън се превърна в кошмар, от който тя си спомняше само някакви откъслеци. Някъде към средата на пътя престана да възприема ужасите и всичките неподдаващи се на описание неща, които виждаха. Още в онова съвсем първо утро беше разбрала, че светът е безвъзвратно променен и че Ню Йорк никога вече нямаше да бъде отново това, което е бил някога.

Улиците бяха задръстени от изоставени коли. На много места бяха избухнали пожари и навсякъде се водеха боеве. Бяха вече на края на силите си, когато по обяд стигнаха жилищния блок в сърцето на Манхатън. По пътя бяха видели всичко, което можеше да влезе в сценария на филм за един умиращ милионен град: паника, смърт и страх, мародерстващи и хора, воюващи едни срещу други, само не и извънземни. Жителите на Ню Йорк бяха всъщност тези, които унищожаваха собствения си град.

Тя пропъди тази мисъл от съзнанието си, стана и си наля с трепереща ръка мартини. Ръцете й сега често трепереха и тя все по-често се улавяше, че пие повече алкохол, отколкото бе полезно. Трябваше да внимава. Бяха минали три дни от момента, когато пред вратата на апартамента й се беше появило едно момче, полудете, в униформата на Националната гвардия, което ги беше довело с Майк тук, на едно от четирите или петте места в Ню Йорк, където животът изглеждаше поне привидно нормален: подземията на „Банк Ъф Америка“, истински лабиринт от метални камери и коридори, миниатюрни канцеларии и малко по-големи спални и дневни помещения. Стаичката, две на три крачки, която предоставиха на нея и на Майк, беше истински лукс.

Погледна към циферблата на механичния часовник, който висеше на срещуположната на вратата стена, установи, че има малко повече от половин час до рутинното обаждане на Бекър, и въпреки това излезе навън. Там щеше да е шумно и щеше да има голяма блъсканица, но тук вътре имаше чувството, че ще се задуши, въпреки климатичната инсталация, чието бръмчене създаваше впечатлението, че трийсет метра над главите им изобщо не е имало свършек на света.