Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити също се оттегли от стаята, но се спря в рамката на вратата и приклекна. Предпазливо премести оръжието от дясната в лявата си ръка, издърпа предпазителя на гранатата със зъби и насочи цялото си внимание към това да придържа все още лостчето за взривяване. После зачака.

Търпението й не беше подложено още дълго на изпитание. Не се беше излъгала: трептението и вълнението във вътрешността на пръстена се беше променило. Сега имаше по-скоро усещането, че гледа към някакъв безкрайно дълъг, изпълнен единствено с чернота, коридор. Молеше се предположението й да се окаже вярно, а именно — че паякообразното същество беше затръшнало след себе си вратата към междузвездния кораб, докато бягаше да се спаси от нея, а не, че тази врата функционира само в една посока. За момент като че ли се поддаде на изкушението да се вслуша в един нашепваш глас, който я съветваше да избяга оттук, докато беше все още възможно. Но после тя пак си спомни двете мъртви дечица, които беше видяла, и остана.

Може би и без това щеше да бъде късно. В мрака сега се образуваха неща, които бяха тъмни, но не черни и съвсем не безплътни. Оформи се огромен череп на насекомо с внушителни мандибули. Големите, проблясващи с всички цветове на дъгата, очи, прилични на диаманти, се втренчиха надолу към нея сред множество крайници и Черити хвърли гранатата.

Тя описа идеална, бавна дъга, размина се на половин педя с огромния череп и изчезна в оживелия мрак на входа на трансмитера.

Черити се втурна навън, преди да са изтекли трите секунди, които й оставяше на разположение химическият детонатор. Когато излезе в коридора на сградата, след нея прозвуча глухо, странно меко пращене. Сградата потрепери. Докато Черити тичаше към вратата, последва втора, малко по-силна експлозия и изведнъж тя видя отражението на непоносимо ярка бяла светлина, която се появи зад нея изпод нищото и започна да разяжда вътрешността на сградата.

Къщата се срути сред облак от дим и пламъци, и хвърчащи на всички страни отломъци още преди Черити да беше стигнала при Майк и останалите.

12 декември 1998 година

Хранилищата бяха огромни, сребристи и приличаха наистина на старателно полирани резервоари за гориво, така както си стояха върху тъничките си метални крака, обвити в мрежа от входящи и изходящи проводници, кабели, жици и изводи за компютрите. Тънкият слой златно покритие, който трябваше да предотвратява корозията, ги правеше да изглеждат съвсем загадъчни, впечатление, което още повече се засилваше от мигащите контролни лампи в края на шестте цилиндрични стоманени саркофага.

Черити се почувства много неприятно. Гледката будеше у нея чувство на страх и самата мисъл, че ще може да влезе вътре в едно от тези неща и ще се остави да я погребат жива, я накара да потрепери. Човек трябва да е доста побъркан, за да се остави да го убият само за да остане жив.

— Зависи изцяло от това, доколко човек държи на живота, нали?

Черити подскочи стреснато, обърна се и погледна право в лицето на Стоун. С явно чувство на смущение тя осъзна, че е произнесла гласно последната си мисъл.

— Ако това там… — тя кимна с глава към саркофазите — може да се нарече живот, аз разбирам нещата по съвсем друг начин.

Стоун поклати неопределено глава.

— Ако имахте право, сигурно щяха да си спестят парите за тези бункери, не мислите ли?

— Възможно е — отговори объркано Черити. Едва тогава се сети за първата си мисъл, която й беше хрумнала при вида на Стоун. — Какво правите тук долу, лейтенанте?

Стоун се усмихна.

— Какво правите вие тук, капитане? — каза той. — Доколкото знам, влизането в тези помещения е строго забранено, дори за лица с пропуск клас А.

— А как тогава вие се озовахте тук?

— О, аз съм нещо като момче за всичко, не знаете ли? — отговори с усмивка Стоун. — Това е свързано с много тичане, но и с някоя и друга привилегия. Като например пълна свобода за движение. Бекър ви търси.

Последното изречение, което беше всъщност отговор на въпроса й, щеше без малко да бъде подминато без внимание.

— Защо?

Стоун сви рамене.

— Нямам представа. Трябва да ви отведа при него, това е всичко. — Подкани я с жест да тръгне, но не отстъпи, когато Черити се приближи до него. — Ще ми позволите ли един личен въпрос, капитане?

Черити го погледна замислено за миг. Не беше сигурна дали желае някакъв личен контакт със Стоун. Не сега и може би никога вече. Приятелствата имаха толкова малко смисъл, когато на вратата им тропаше свършекът на света. Въпреки това тя кимна.