Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Облече униформеното сако, излезе от помещението и се отправи към превърнатия в команден щаб изчислителен център на банката. Коридорите не бяха така препълнени с хора, както си беше мислила. През последните три дни положението тук малко се беше поуспокоило, което обаче не можеше да означава, че наистина всичко е спокойно. Все пак от тоталната суматоха на първото денонощие се беше получило нещо като подреден хаос, в който полковник Стенли действително беше внесъл нещо като система: е, система, която разбираше само той и никой друг, но която все пак функционираше.

Доколкото в този град изобщо нещо можеше да функционира, помисли си тя с горчивина. Споменът за ужасния поход през Ню Йорк заплашително я връхлиташе отново, но тя успя с усилие на волята да го оттласне от себе си. Причината не беше само в нападенията на извънземните — оная първа група, която бяха срещнали, не беше останала единствена, — а в тоталното разпадане на един огромен град. Ню Йорк се беше превърнал в планина от бетон. Нямаше вода, нямаше ток. Нито телефон, нито лекари, нито таксита, нито пожарна, нито…

Ню Йорк умираше от бавна и жестока смърт.

Вчера — всъщност вчера ли беше, когато те с Майк излязоха навън? Вече не знаеше точно. Човек губеше страшно бързо всякакво чувство за време в този подземен свят от неоново осветление и боядисан в бяло бетон. Вчера или когато и да беше, бяха излезли от банката, за да се поогледат навън, и бяха дочули шум, който беше прозвучал като прекрасна мелодия: бръмченето на автомобилен мотор. Секунди по-късно пред сградата на банката се появи някакъв допотопен военен камион. Някой беше извадил повредената бобина от мотора и я беше заменил с нещо саморъчно направено, което би изправило косите на всеки инженер, но което все пак функционираше. Стенли и останалите бяха изпаднали направо в еуфория, но Черити се почувства по-скоро депресирана. Това беше всичко, което беше останало от техния свят на свръхтехнологии.

Стигна при командния щаб, показа служебната си карта на поста пред входа и премина, приведена, през тежката бронирана врата. Допреди седмица пропускът й не би й позволил да влезе тук. Само на няколко крачки от нея, точно зад съседната стена, бяха трезорите на банката, сводесто помещение, блеснало от хром и никел, в което бяха натрупани достатъчно пари, за да се купи целият този град. Само че сега тези пари нямаха никаква стойност. Андерсън и някои други банкови служители, които продължаваха все още да слизат тук долу и да наблюдават тревожно военните, боравещи с незаменимите им компютри, не искаха още да го осъзнаят, макар че вече и най-обикновеният войник беше наясно с положението.

Въпреки това тя беше благодарна на параноята на тези банкови служители и на техните началници, защото в крайна сметка точно тя беше причината изобщо да го има това помещение — един подземен етаж на банката, който можеше да оцелее не само при бомбено попадение, но и можеше да спре каквато и да било форма на електромагнитно лъчение. „И всичко това — помисли си Черити саркастично, — само и само да може да се знаят точно сметките на вложителите в тази банка, дори и след ядрената война!“ Това беше абсурд. Понякога се питаше дали не се числи към някаква раса от неизлечимо душевноболни.

Още по-абсурдно обаче беше, че в целия този град имаше само три банки и една болница, чиито компютърни съоръжения бяха защитени по този начин — и нито едно военно съоръжение, да не говорим за телефонни централи или поне за една-единствена радиостанция! Военните знаеха за опасността от електромагнитен шок при ядрена война още от петдесет години, но никой в този град не беше направил нещо по този въпрос, по простата причина, че би било много скъпо.

Огледа се за Майк и понеже не го видя никъде, махна с ръка на Стенли, който се беше надвесил над някаква карта и записваше цифри в полето на един лист. Тя бързо прекоси помещението, наведе се любопитно през рамото му и видя, че това е план на Ню Йорк. Някои зони бяха отбелязани с щрихи, други бяха маркирани с червени или зелени кръстчета. Тя не попита какво означават тези маркировки.

— Подранили сте — каза Стенли, без да вдига поглед от картата си. В гласа му се чувстваше леко недоволство. Не беше на лична основа, дори напротив. Черити чувстваше, че Стенли я харесва, тя също изпитваше определена симпатия към него. Но мястото, което заемаха Майк и тя, страшно му трябваше. В град, на който функциониращите органи трябваше да се сместят на по-малко от триста квадратни метра площ, всеки неканен посетител създаваше неудобства.