Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Какво е положението? — попита тя не от истински интерес, а просто за да каже нещо.

За нейна изненада този път той вдигна поглед от картата си.

— Тук ли? — запита той. — Или в останалата част на света?

— Има ли някаква разлика?

— И то каква — отвърна сериозно Стенли. Сгъна грижливо картата си и направи знак на Черити да се приближи. Отдолу се показа карта на света с формат DIN-A-2. Някой беше задраскал с червен туш големи части от Северна Америка, Европа и Азия, върху останалата част от света също имаше ярки червени петна.

— Червените области са превзетите от извънземните — обясни той. — Във всеки случай онези, за които знаем, че са. Но вероятно са много повече. Стана трудно да се сдобиваме с информация, разбирате ли?

Черити се сепна леко. Преди два дни, когато за пръв път й беше показал тази карта, червените петна бяха не така многобройни и значително по-малки. Въпросът не беше в тяхното увеличаване, а в бързината, с която се развиваше всичко. „Ако продължава така — помисли си потиснато Черити, — те ще превземат цялата Земя само за четири седмици.“

— А тук? — попита тя.

— Ню Йорк ли? — Стенли се усмихна. — Много по-добре, отколкото в другите по-големи градове. Мисля, че са се появили на около петдесет места. Но ще се справим.

При тези думи по гърба й пробягаха тръпки. Лицето й очевидно ясно отразяваше чувствата й, защото Стенли внезапно се усмихна и се помъчи да си придаде успокоително изражение.

— Само без паника — заяви той. — Ще се справим с тях. Ако се наложи, ще издържим месеци. Може би дори години.

Черити погледна към картата на света. Червените петна по нея говореха противното.

— Това е нещо друго — каза Стенли, сякаш прочел мислите й. — Не бъркайте град като Ню Йорк с откритите територии. Там те очевидно доста превъзхождат нашите момчета, най-вече сега, когато на практика са ни разоръжили. Но тук… — Описа широк кръг с ръката си. — Ню Йорк е нещо като планинска крепост, разбирате ли? Наистина нямаме редовна войска, но Националната гвардия може да събере сто хиляди души. Освен това всеки добър американец — добави той, но явно иронично, — си има собствено оръжие, нали?

— Досега бяха много малко — каза Черити предпазливо. — Нещо като авангард.

Стенли кимна.

— Несъмнено. Нека дойдат, капитан Леърд. Ще се справим с тях и без космически кораби и лазерни оръжия, имате думата ми. Тези чудовища ще се озоват изведнъж пред дулата на милиони сигурни, старомодни оръжия, ако наистина са толкова глупави да искат да завладеят този град.

Черити не възрази. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори със Стенли по този въпрос. Беше се опитала, още първия ден, но беше безсмислено, а може би Стенли беше прав — беше напълно невъзможно да се иска завладяването на град като Ню Йорк. Но може би те изобщо и не искаха това. Нападенията през последните дни бяха вероятно само леки ужилвания, които нямаха друга цел, освен да изпробват тяхната сила. В действителност изобщо не беше необходимо да се завладява Ню Йорк. Трябваше само да изчакат, докато всичко се срути от само себе си.

Стенли се накани да продължи, но в този момент радиостанцията даде с писукане признаци за живот. Стенли вдигна поглед, сбърчи изненадано чело и след като погледна часовника, мина зад мъжа, който обслужваше уреда. Черити го последва. Още не беше дошло време за контролното повикване на Бекър.

Наблюдаваше с внимание как войникът работи с грубото устройство на старомодния лампов уред, за да настрои предавателя. Апаратът изглеждаше така, сякаш бе взет от някакъв музей, както и няколкото други радиостанции, които сега представляваха единствената връзка на Ню Йорк с външния свят.

— Бекър? — попита нервно Стенли.

Дежурният радист кимна и подаде слушалката на Стенли.

— За вас, сър — каза той. — Станцията СС Нула Едно. Лично комендант Бекър.

Лицето на Стенли потъмня още повече, докато той си слагаше слушалките и сядаше на стола, който войникът му беше освободил. Обади се, отговори няколко пъти с „да“ или „не“ на въпроси, които Бекър му задаваше от другия край на връзката, и стана отново след няколко секунди. Погледът му беше особен.

— Иска да говори с вас, капитан Леърд — каза той.

В първия миг Черити го погледна изненадано, после си сложи тежките слушалки, които бяха също толкова старомодни и непрактични, както и целият уред, към който принадлежаха. Техникът, който обикновено обслужваше радиостанцията, я потупа леко по рамото.