Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Странно — каза внезапно Майк.

Черити го погледна.

— Кое?

— Ето това. — Майк посочи войника. — Този момент е исторически, нали? — Засмя се саркастично. — Първият контакт между хората и някаква извънземна форма на живот. А какво правим ние? Стреляме по тях.

— Това не е първият контакт — възрази неволно Черити. Боже господи, какво искаше да каже с това? — Първият контакт се осъществи на Северния полюс — добави тя. — За съжаление, не можем да попитаме оцелелите как точно е изглеждало!

— Въпреки това е безумие — настояваше Майк. — Би трябвало… поне да направим опит да разговаряме, преди да стреляме.

Черити не отвърна нищо, а за стотен път погледна към счупения си часовник, ядосвайки се, че отново го е забравила.

Опита се да пресметне колко време беше минало от тръгването на Найлс и войника и си призна с лек ужас, че не е в състояние да го направи.

„А може би той е напълно прав — нашепваше някакъв тънък, но много настойчив глас в главата й. — Ние бяхме тези, които, така да се каже, превзехме кораба им в Космоса. Ние бяхме тези, които изпратиха войници и бомби на Северния полюс. Ние насочихме ракети и ядрени бойни глави към кораба им.“

Внезапно някъде над тях се отвори прозорец, много внимателно, но все пак не така тихо, че да не го чуе. Тя погледна нагоре и съзря слаба черна ръка, после тъмно лице, което гледаше надолу към улицата. Черити се изплаши, после се ядоса. Найлс очевидно много държеше да бъде забелязан от извънземните.

Все пак Найлс беше достатъчно предпазлив да не им извика, а само с жестове да им даде да разберат, че трябва да се качат горе при него. Черити стисна ядосано устни. Какво, по дяволите, правеше той? Мислеше, че вече е извървял половината път до отсрещната страна на площада. Представата за атака, все едно срещу кого, при която разчита на прикритие в гръб, което обаче не съществува, никак не й допадна.

Въпреки това тя се поколеба само за миг, преди да напусне прикритието си и заедно с Майк и втория войник притича до входа, в който бяха изчезнали Найлс и спътникът му. Две или три безкрайни секунди те нямаха прикритие. Но имаха късмет: всичко продължи да бъде тихо.

С дулото на автомата си Майк посочи вътрешността на коридора. Тук вътре продължаваше да бъде нощ, която само след няколко крачки засмукваше слабото развиделяване, което се промъкваше през процепите на вратата и прозорците. Все пак тя можа да види достатъчно напред пред себе си и разбра, че коридорът се разделяше на две: едната част водеше навътре в сградата, другата — към някаква стълба. После изведнъж чу шум: стъпки и приглушено шушукане.

Един подир друг хукнаха нагоре по стъпалата.

Гласът, който бяха чули, беше на Найлс. Той се появи насреща им още преди да стигнат първия етаж.

— По дяволите, Найлс, що за хрумване? — пресрещна го Черити. — Отдавна трябваше…

— Всички са мъртви — прекъсна я Найлс.

Черити застина на мястото си. До нея Майк си пое така остро дъх, като при внезапна, рязка болка. Тя се втренчи ужасена в Найлс.

— Кой е мъртъв? — попита тя, въпреки че отговорът отдавна й беше ясен.

Гласът на Найлс явно трепереше, когато й отговори:

— Всички, Леърд. Всички, които… са живели тук. Те…

Черити мина край него и отвори с ритник вратата пред себе си. Зад нея имаше малко мизерно жилище, състоящо се само от една стая. Вътре беше по-светло, отколкото навън в коридора, така че Черити можа да види жестоката сцена във всичките й ужасяващи подробности.

Бяха четирима: мъж, жена и две деца. Двете момиченца бяха затиснати от безжизненото тяло на майката, сякаш тя и умирайки се беше мъчила да ги предпази от това, което ги беше убило. Мъжът беше проснат встрани, с лице, забито в земята, и със странно разкривено положение на тялото, сграбчил с протегнатата си дясна ръка крака на един стол. Беше единственият, който не приличаше на заспал.

— Навсякъде е все това — произнесе Найлс зад нея. — Навсякъде… в сградата. Трябва да са десетки на брой.

Черити влезе колебливо навътре, сведе за миг поглед към мъртвата жена и двете деца и после приклекна до трупа на мъжа. Въпреки че — или може би точно заради това, че единствено на него му личеше, че е загинал по насилствен начин; тя просто не беше в състояние да докосне труповете на двете деца или на жената.

Направи знак на Майк да охранява вратата, остави автомата си настрани и се опита да обърне тялото по гръб. Беше учудващо тежко и дори когато успя да освободи ръката му от крака на стола, трябваше да положи доста усилия, докато го обърне. Лицето му беше отпуснато, без следа от уплаха или болка, такова, като че ли просто е заспал, не, даже и това не; такова, помисли си тя ужасена, като че ли просто го бяха изключили, подобно на машина, състояща се случайно от плът и кръв.