Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Искам да кажа — прекъсна го раздразнено Черити, — че се е случило точно това, от което вие и вашите колеги сте се опасявали от половин век насам. Електромагнитната шокова вълна на бомбите е разрушила цялата ви прекрасна военна електроника. „Да — помисли си тя уморено. — Найлс беше прав и, по дяволите, те би трябвало да го знаят.“ Пришълците ги бяха обезоръжили с един-единствен мощен удар, който по всяка вероятност беше засегнал цялата Земя. Сега, впоследствие, не беше нужна кой знае колко фантазия, за да си даде сметка човек какво се беше случило.

Бомбите бяха на достатъчно голяма височина над земната повърхност, за да не я унищожат посредством експлозията си, но вероятно бяха помели всичко по небето, което те бяха изстрелвали за последните петдесет години там: възлюблените орбитални станции на Бекър и съветските им антиподи, както и всички метеорологични и информационни сателити, освен това по всяка вероятност и орбиталния град, ако ударната вълна не му е теглила шута и не го е запратила на вечно пътешествие без завръщане по посока на Алфа Кентавър.

Действителното, унищожаващо действие на тази ужасяваща експлозия на петстотинте водородни бомби обаче повечето от хората очевидно още не бяха осъзнали, точно както Хардуел, който продължаваше да я гледа с широко отворени очи и да чака напразно да продължи да говори. Може би сега всички те седяха в тъмнината, навсякъде по света, подобно на десетте милиона нищо неподозиращи хора оттатък в Ню Йорк, и чакаха лампите отново да светнат.

Те никога вече нямаше да светнат. NEMP, ужасният призрак на всички ядрени стратези, невероятната електромагнитна шокова вълна на атомната експлозия, ги беше изключила за вечни времена. Черити нямаше представа за мощта на шока, но беше напълно уверена, че той, като се почне от микрочипа на ръчния й часовник и се свърши с радарните компютри в недрата на Скалистите планини, беше унищожил всичко, което дори отдалеч е приличало на електроника. И никой досега, дори и тя самата, не беше наистина осъзнал какво означава всичко това.

— Тогава… тогава трябва да поправим генераторите — произнесе накъсано Хардуел. — Тук има техници, а…

— Спестете си усилията — прекъсна го тихо Черити. — Нищо не може да се поправи, генерале. — „Все още ли не разбира, че тук не става дума за някакви изгорели бушони?“ — Пратете по-добре хората си в склада или най-добре направо в музеите. Да проверят дали някъде не са останали все още обикновени лампови уреди. Може би ще могат да работят.

Хардуел присви устни, готов да възрази, но Черити се обърна и го заряза, за да отиде най-сетне при Майк. Найлс се присъедини към нея.

Майк тъкмо бе привършил акцията си по оказване на първа помощ, когато застанаха до него. Мъжът, за когото се беше погрижил, изглеждаше зле. Челото и дясното му слепоочие представляваха огромна рана, а по радарния пулт, пред който се беше свлякъл, лепнеше навсякъде кръв. Но той се опита да се изправи на крака със собствени сили, даже успя по някакъв начин да се задържи за креслото.

— Все още не е разбрал, нали? — Майк посочи с глава към Хардуел, който крещеше по някого с преминал във фалцет глас, и този някой трябвало да се погрижи най-сетне за това проклето осветление.

— Не — отвърна Черити. Съвсем за малко се почувства слаба и неописуемо сама. Въпреки близостта на всички тези хора.

— Какво ще правим? — попита Найлс. Майк го погледна безпомощно. — Искам да кажа, тук ли ще останем?

— Не — отвърна иронично Черити. — Ще почакаме следващия автобус и ще се върнем в града, нали така?

Погледът на Найлс беше леденостуден, но той не каза нищо и Черити имаше ясното чувство, че беше много умно от негова страна да се държи по този начин. Никога досега не беше невъздържана или избухлива, но в момента й се струваше, че може да го удуши, ако каже дори само още една дума. „Боже господи, какво да правим?“ Какво можеха да направят? Нищо, по дяволите. Въпросът не беше в това, какво те щяха да правят, а в това, какво другите щяха да сторят.

— Искаш да се върнеш при семейството си — каза Майк след малко. Кимна, когато Найлс не отговори. — Може би това би било най-умното.

— Обратно в Ню Йорк? — Мисълта да се върне обратно в този огромен, тъмен град накара Черити да потръпне от ужас. Но в края на краищата, не тя беше оставила там жена и деца. — А по какъв начин?

— Пеша, ако се наложи — отвърна лаконично Майк. — Далече е, но няма почти никакъв смисъл да се чака тук, нали?