Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Освен това тук скоро можеше да стане далеч по-неприятно, помисли си Черити. Ударната вълна несъмнено беше позадържала малко човешкия поток, който беше на път за насам, но те щяха да дойдат, сега, когато бяха повярвали, че им е отпуснато още малко време, и само много малко от тях щяха да разберат, че всички тези самолети и хеликоптери по пистите никога вече нямаше да могат да се издигнат в небето.

— Ще трябва да предупредим Хардуел — каза тихо Майк.

— Мислиш ли, че той не знае какво ще се случи? — Черити изсумтя. — Той не е идиот. — Обърна се, но не погледна към Хардуел, а се загледа към летището навън, сякаш можеше вече да види огромната човешка тълпа, която щеше да се появи тук след един или два часа, яростна гмеж, която беше подивяла от страх и не искаше нищо друго, освен да избяга. Спомни си за Ландърс и Терховън, който беше заел мястото на Белинджър в екипажа им. Беше убедена, че двамата са вече мъртви. Самолетът им сигурно се беше разбил, както и всички останали летателни тела. Но ако все пак бяха живи, то те бяха на стотици мили оттук. Светът отново беше станал много по-голям, в един-единствен миг. Много, много по-голям. Не, нямаше вече никакъв смисъл да ги чакат.

— Да вървим — каза тя.

Хардуел дори не се и опита да ги задържи. Черити даже имаше чувството, че той по някаква причина беше доволен, когато тя отиде при него и му заяви, че тя, Майк и Найлс щяха да се помъчат да се върнат в града. Но той също така отказа да ги придружи или да позволи на някой от хората си да го направи. Все пак настоя да изпрати шестима души от подчинените си, за да ги придружат до магистралата. Освен това им нареди да си вземат оръжието.

След четвърт час те напускаха летището и поеха на изток. Никога повече не се срещнаха с Хардуел.

Светът беше станал по-голям в най-буквалния смисъл: отиването до Ла Гуардиа със самолет траеше по-малко от пет минути, а сега се беше получил почти осемчасов поход и Черити отдавна беше стигнала предела на силите си, още преди да бяха стигнали моста и да бяха видели небостъргачите на Манхатън. Бяха вървели по магистралата, което може би не беше най-краткият, но затова пък във всеки случай най-сигурният път. Навсякъде виждаха спрени коли и хора, които не знаеха накъде всъщност да бягат.

Беше изненадващо, но не се беше стигнало до всеобща паника. Тук-там бяха избухнали пожари и на две-три места се дочуха изстрели. Ню Йорк изглеждаше все още под властта на пълна парализа. Много хора се опитваха да напуснат града — сигурно бяха хиляди тези, които бяха вървели насреща им през нощта — но това масово бягство беше само своего рода безнадежден протест срещу съдбата. Ядреният удар на пришълците не беше унищожил света, само го беше парализирал. Може би завинаги.

Вече просветляваше, когато стигнаха до града. Все пак се беше наложило да напуснат магистралата просто за да съкратят пътя. Двама от войниците, които Хардуел беше изпратил да ги придружат, бяха все още с тях: те направо бяха отказали да изпълнят заповедта и да се върнат на летището и нито Черити, нито Майк или Найлс бяха възразили нещо против оставането им. И никой не можеше да ги упрекне, че предпочитаха да останат живи.

Черити беше уморена. Гърбът я болеше от продължителното, непривично ходене и от автомата, преметнат през лявото й рамо. Тежеше сякаш цял тон. Не бяха имали нужда от оръжията си, но тежестта им събуждаше у тях поне едно лъжливо чувство за сигурност.

Спря се, зъзнейки от студ, разтри дланите си и подуха в тях, без да може да прогони тръпненето на пръстите си. Студът беше жесток. Във века на централното отопление и на климатичните инсталации, човек понякога забравяше, че ноември е вече почти зима, но изминалите часове доста осезателно ги накараха да си припомнят това обстоятелство.

Тъмнината също беше затруднявала придвижването им. Преди това не беше знаела колко тъмна може да бъде една нощ в град, където са изключени всички светлини.

Сега започна да се развиделява. Небето на изток започна да посивява и светлината й създаваше илюзията, че жестокият студ малко намалява. Силуетът на Манхатън постепенно изплуваше пред тях от тъмнината на нощта, подобен на дланта на титан с прекалено много и твърде ъгловати пръсти, които изглеждаха протегнати към небето като някакво обвинение. Бяха като мъртви, дори и сега когато първият лъч се отрази върху стъклените фасади на гигантските сгради и започна да прогонва най-сетне тази ужасна тъмнина.