Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Щеше ми се да бях могъл — отвърна ядосано Бекър. — По дяволите, как ми се иска да работи поне част от ония проклети копчета там долу! Щях да бомбардирам обратно в Галактиката тези гадни чудовища, да ги върна там, откъдето са дошли!

Черити стисна зъби, за да не отговори. Бекър много я улесняваше да успокои гузната си съвест. Макар и в момента да изпитваше съжаление към него, той си беше същият гадняр, за какъвто винаги го беше смятала. А хора като него някога бяха гаранти за сигурността на тази страна!

— Все още навсякъде има съпротива — продължи тя собствените си думи. — Но не вярвам да продължи още много.

Бекър я гледаше втренчено, но погледът му като че ли минаваше през нея. Изобщо не беше сигурна дали беше чул последните й думи.

— Ако можех само да разбера — каза той. Гласът му беше равен, почти шепнещ. — Толкова е… толкова е безсмислено. Никакъв ултиматум. Никакви заплахи. Никакви искания. Нищо. Защо го правят?

Може би нямаше отговор на този въпрос. Може би единствената причина за това нападение над цял един свят беше да го унищожат, колкото и ужасно и абсурдно да звучеше това. Може би това беше Бог, слязъл, за да им представи голямата, крайната сметка, може би това бяха галактическите братовчеди на китовете, които търсеха реванш за масовото им избиване. Всяко обяснение беше в еднаква степен добро и лошо, както и останалите.

— Съжалявам, че не нося по-добри новини — продължи тя след малко. — Но това е, което съм преживяла. Възможно е нещата не навсякъде да изглеждат така.

Думите й не бяха нищо повече освен слаб опит да окуражи Бекър. Той се усмихна благодарно, макар и съвсем бегло.

— Възможно е — каза той. — И въпреки това трябва да сме готови за най-лошото. Взех съответните мерки да изолираме станцията.

— Да изолираме? — Черити не се овладя достатъчно, за да прикрие докрай уплахата, която изпита при думите на Бекър.

— Да изолираме — потвърди Бекър. — Не си мислете, че тук долу сме в пълна безопасност, капитан Леърд. Видяхте какво се случи в залата горе.

— Въпреки това… — започна Черити, но беше отново прекъсната от Бекър.

— Аз казах, че съм предприел мерки, капитане. Това не означава, че наистина ще го направя. Засега тук, долу, сме все още в безопасност. Докато положението не се промени… — Той не довърши изреченото и вместо това разпери ръце. После стана изведнъж. — Поискайте да ви дадат легло, Черити, и се наспете — каза той с напълно променен глас и много по-високо, превърнал се изведнъж отново в свикналия да издава заповеди самоуверен комендант, а не възрастният човек, който едва не беше полудял от страх. — Засега тук, долу, сме малко притеснени, но Стоун все ще успее да ви настани някъде. След като си починете, очаквам вашия подробен рапорт.

Черити се изправи и козирува, но Бекър изобщо не я погледна. Излезе така стремително от стаята, че приличаше на чисто бягство.

30 ноември 1998 година

Тишина. Това беше първото нещо, което установи, когато се събуди отново: една зашеметяваща мъртва тишина, която се беше разпростряла над всичко, сякаш целият свят е притаил дъх в очакване, и освен нея — някаква червеникава, трепкаща светлина, която идваше отдалеч и проникваше през затворените й клепачи. Някаква лека болка в лявото бедро — и тя светкавично си спомни как се бе хвърлила направо на пода, прикрила с две ръце главата си, напълно инстинктивна и абсолютно излишна реакция. Блесна сякаш втора светкавица, почти трогателна в наивната си безпомощност: стар филм от петдесетте години, кадри с хора, които се хвърляха в уличните канавки и държаха чантите над главите си, за да се предпазят от бомбата. Смешно.

Но как така все още беше жива?

Едва сега, сякаш този въпрос беше освобождаващият механизъм, тя се събуди наистина. Болката в бедрото избледня и се превърна в леко пулсиране, почувства, че лежи върху парчета стъкло и от някаква малка рана по лицето й се стичаше кръв, но не я болеше. Близо до нея някой простена.

Черити отвори предпазливо очи. Психически беше готова за всичко: разрушена кула, пламъци, овъглени трупове, димящата огнена гъба на бомбата на хоризонта, но не се виждаше нищо такова.

Беше много тъмно. Всички светлини бяха угаснали. Единственото светло нещо бяха пламъците, които бушуваха неизвестно къде навън в летището и сред чието пращене се смесваха все повече викове и някакви други шумове. Но нямаше разрушения. Не последва абсолютно унищожение.