Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Времето минаваше едва-едва. Майк и Найлс се забавиха около десет минути и Черити усещаше почти физически как нервността в кулата нараства. Едно неприятно напрежение започна да изпълва огромното, остъклено отвсякъде помещение, което тя чувстваше като допир на електричество върху кожата си.

Когато Найлс се върна, лицето му беше окаменяло. Той, изглежда, изпитваше същите чувства, както и тя. В погледа му нямаше истински страх, а само някаква странна смесица от смущение и празнота. Спомни си, че само той е женен и има дете. Семейството му живееше в Ню Йорк.

Погледна часовника си. Двадесет от деветдесетте минути, за които беше говорил Бекър, бяха вече минали и тя изпитваше направо копнеж да минат и останалите. Очакването беше по-лошо от всичко, което можеше да се случи.

— Колко време ни остава още? — попита глас зад гърба й.

Черити вдигна поглед и разпозна разкривеното отражение на лицето на Хардуел на стъклото пред себе си. Усмихна се уморено.

— Не съм добра артистка, нали? — каза тя. Едва след това се обърна и погледна право в очите на Хардуел, вместо да разговаря с огледалния му образ.

— Та кой ли би могъл да бъде, в ситуация като тази? — отвърна Хардуел. — Колко?

Черити се поколеба.

— Седемдесет минути — каза тя накрая. По дяволите, защо не? И без това го знаеше. Всеки тук го знаеше. — Най-малко.

— Седемдесет минути — повтори Хардуел. Опита се да се усмихне, но не му се удаде. Накрая посочи с ръка надолу, към площадката. — Има достатъчно време. Ако… ако искате, ще разреша да отлетите, капитане — каза той със запъване.

Черити замълча. Реакцията на Хардуел я смути. Беше й много мъчно за него.

— И без това ще трябва, генерале — произнесе тя най-сетне. — Заповедта е да изчезнем оттук, щом се събере екипажът ни. Но аз не зная дали ще има все още някъде място, където да си струва да отлетим. — Няколко бледи лица се обърнаха към нея и тя осъзна внезапно, че беше говорила достатъчно високо, за да могат да я разберат. Но реакцията, която очакваше, не се появи. Мъжете само я гледаха втренчено.

Изведнъж я осени едно направо лудо хрумване.

— Имаме още място, генерале. Един пасажер повече или по-малко, това няма никакво значение.

Майк трепна, явно стреснат, Найлс също я изгледа, като че ли се съмняваше в разума й. Хардуел само се усмихна.

Той поклати отрицателно глава.

— Не. Ще остана тук. Права сте, капитане. Ако то… наистина се случи, няма да има място, където да си струва да избяга човек. Освен това не вярвам…

Черити никога не узна в какво точно не вярваше генерал Хардуел. Също както никой никога не разбра защо компютрите на Бекър бяха сгрешили така драстично в изчисленията си.

Но те бяха сгрешили. Седемдесетте минути, които уж имаха още, внезапно се превърнаха в половин секунда, времето, през което петстотин и единадесетте галактически бомби застинаха неподвижно на седемдесет и пет мили над земната повърхност, след като бяха заели своите позиции. Образуваха правилни форми, разпределени с математическа точност, с едно-единствено изключение, над целия земен глобус.

Но тази геометрична мрежа от петстотин и единадесет летящи бомби с диаметър три метра просъществува в тази си форма само половин секунда.

След което последва експлозията.

12 декември 1998 година

За втори път, за съвсем кратко време, имаше чувството, че прави крачка в един съвсем друг свят, когато вратите на асансьора се отвориха пред нея и Стоун. Само че този път това беше свят, който не й харесваше и никога не й беше харесвал: бръмчащият, пълен със скрито напрежение, свят на военен щаб, който се намираше в състояние на пълна бойна готовност. Всъщност това беше нейният собствен свят. Но имаше някаква разлика — тя никога не беше се числила към операторите и компютърните стратези и никога не беше скривала факта, че ги презира, макар, естествено, да знаеше, че са необходими.

Черити беше постъпила в Космическата служба по време, когато вероятността за война отдавна беше преминала в сферата на хипотезите, със степен на допустимост доста вдясно от десетичния знак. И не го беше направила, защото й харесва да си играе на война, а защото военната кариера й беше обещавала полъха на приключенията, макар че това приключение се състоеше деветдесет и девет процента от тренировки и дисциплина, и не на последно място от скука. Въпреки това малкото останало я обезщетяваше за много други неща. Черити се беше родила, по нейно собствено мнение, с няколко века закъснение. Не понасяше да живее в свят, в който най-вълнуващото преживяване беше карането на кола с осемдесет мили в час по магистралата, и никога не се беше въодушевявала от електронните игри или от другите електронни заместители на чувства. Затова от единадесет години носеше черно-зелената униформа на Космическата служба и може би точно затова продължаваше да живее. Без специалната си подготовка, никога не би успяла да стигне дотук. И може би изобщо не би успяла да излезе от Ню Йорк.