Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

По някакъв начин водачът им успя да ги прекара невредими през целия този хаос. Стигнаха до асансьора, пред който стояха на пост двама войници от Националната гвардия, с гневни лица и заплашително стиснати автомати.

Мъжете отстъпиха настрани, когато водачът им показа някакъв документ, вдигайки го властно нагоре. След миг вратите на асансьора се отвориха, плъзнати сякаш от призрачна ръка, и те влязоха в кабината, която ги понесе стремително и незабавно нагоре.

Целта им беше стъкленият купол на кулата. Тук горе също имаше повече движение от обикновено, но поне не беше така претъпкано, че човек да не може да направи и крачка, без да настъпи някого по крака или без да удари с лакът другиго в бъбреците. Пред светещите в зелено екрани на радарите и компютърните пултове сега седяха военни и мъжът, който беше застанал със скръстени на гърба ръце пред панорамното стъкло и наблюдаваше ескалаторите, носеше униформа на бригаден генерал. Но с изключение на това, помисли си Черити, гледката беше направо абсурдно нормална. Тя не усети и част от страха, който властваше долу в залата. Всички разговори, които стигаха до нея, се водеха шепнешком.

Мъжът пред прозореца се обърна, когато се приближиха на три крачки до него. Черити не го познаваше, но погледът му й показа, че той я познава, разбира се. Искаше да козирува, но генералът махна с ръка.

— Оставете тази безсмислица, капитан Леърд — каза той. — Аз съм генерал Хардуел. Добре дошли. — Гласът му беше студен и не особено мил, но той се усмихваше. Някъде навън по летището започна да вие сирена, към нея се присъедини втора, трета. Черити автоматично погледна на запад, към града. Светлините на Ню Йорк все така продължаваха да осветяват нощта. Гледката с нищо не се различаваше от това, което представляваше силуетът на града от половин столетие насам. С малко въображение човек можеше да си внуши, че съвсем нищо не се е случило.

— Някакви новини? — попита Майк до нея.

Генералът поклати глава.

— Не. Не сме по-осведомени от вас. Гледахте ли предаването?

— Да — отговори мрачно Черити. — На кой идиот му хрумна мисълта да предава на живо! По дяволите, едно забавяне от десетина секунди би било достатъчно и тази паника… — Прекъсна думите си, когато осъзна, че човекът, към когото отправяше тези упреци, имаше горе-долу също толкова малко вина, както и тя. Усмихна се извинително. — Съжалявам.

Хардуел махна с ръка.

— Няма нищо. Всички сме малко изнервени, нали? — Той също се усмихна, погледът му се отнесе някъде в празното пространство, после отново стана сериозен.

— Вие бяхте на този кораб, нали? — попита той. — Мислите ли, че това са… бомби?

— Бомби? — Черити се втренчи в него. Минаха десетина секунди, докато разбере какво всъщност я питаше.

Беше като втори шок. При всички тия неща, за които беше мислила и се бе притеснявала през последните двадесет минути, мисълта, че обектите, които беше избълвал междупланетният кораб, може да са били бомби, изобщо не й беше хрумвала. А беше толкова близко до ума! Тя бързо поклати глава.

— Едва ли — отвърна Черити. — Не би имало особен смисъл, не намирате ли? — Но кое, кое, за бога, мислеше си тя, което този проклет кораб и неговите господари бяха направили през последните месеци, имаше изобщо някакъв смисъл? Въпреки това добави: — Не мога да си представя. Ако искаха да ни бомбардират, биха могли да го направят много по-лесно, не е ли така?

Обяснението прозвуча твърде неубедително дори и за нея, но очевидно задоволи Хардуел, защото, от една страна, помисли си тя, беше точно това, което искаше да чуе, а от друга, защото тя беше тази, която го каза. Думите й имаха стойност, защото се числеше към малцината, които са били на борда на кораба.

— Затова ли сте превърнали летището в крепост? — попита Майк.

Хардуел избегна погледа му.

— Подготвяме всичко за евентуална евакуация — отвърна той след малко, без да отговори направо на въпроса на Майк. — Въпреки че не зная докога ще можем да ги удържим.

— Ги?

Хардуел кимна ядосано към светлинния купол на Ню Йорк.

— Десетте милиона мъже и жени оттатък, които искат да напуснат града — отвърна той. — По дяволите, наистина ли сте толкова наивен или само се преструвате, лейтенанте?

Майк постъпи по единствено разумния начин: той игнорира раздразнения тон на Хардуел и без увъртания пристъпи към същинската причина за идването им тук.

— Готова ли е совалката за излитане?

Хардуел кимна утвърдително и веднага след това поклати глава.