Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Какво се е случило? — попита тя.

Майк не отговори на въпроса й, а мина бързо край нея и хукна към стаята. Включи бързо телевизора и й направи знак да влезе при него.

— По дяволите, какво има? — попита Черити още веднъж.

— Нещо става при кораба — прекъсна я Майк. — По дяволите, защо не си го пуснала, както ти казах?

Черити се отказа да отговори, тъй като екранът светна в този момент и показа познатата картина, предавана от сателит, спрян на триста и петдесет мили височина над Северния полюс.

Всъщност картината не беше съвсем позната. Нещо се беше променило, но мина малко време, преди Черити да осъзнае какво беше то. После тя усети, че я обхваща страх.

Нещо излизаше от кораба: по-точно казано петстотин и дванадесет непознати обекта, защото точно толкова отвори бяха изрязани от горната страна на огромния стоманен диск. И във всеки от тези отвори сега се беше появил по един сребърен, съвсем кръгъл диск. Ако отворите, доколкото знаеше Черити, имаха диаметър пет метра, тези летателни тела трябваше да бъдат триметрови. Издигаха се съвсем бавно нагоре, милиметър по милиметър, както показваше умаленото изображение, но в действителност — със съвсем изненадваща скорост. Черити не можеше да различи пламъци нито на реактивно задвижване, нито от какъвто и да било друг вид задвижване.

Дисковете се издигаха направо нагоре, като че ли за тях изобщо не съществуваше нищо като сила на земното притегляне. Това по темата примитивна техника, помисли тя мрачно.

— Господи, мисля, че се почва — промърмори Майк. — Какво е това?

От телевизора прозвуча гласът на някакъв коментатор, който напълно излишно обясняваше това, което милиарди хора бяха видели на живо върху телевизионните си екрани. Черити изобщо не слушаше. Както и Майк, и тя се приближи още повече до телевизора, сякаш би могла по този начин да види повече подробности.

Малката флотилия от сребристи дискове постепенно се издигаше все по-нагоре, като те се отдалечаваха както от кораба, така и един от друг, образувайки огромно, постепенно разпръскващо се полукълбо над междузвездния кораб.

— Почва се — повтори отново Майк.

Беше прав. Стана зловещо бързо и без всякакво предупреждение: с всяка изминала секунда спокойното, плавно движение на малките сребърни монети се превръщаше в бесен полет нагоре. Подреденото образувание се пръсна като при безшумна експлозия, дисковете полетяха стремително във всички посоки и след това…

… Изображението изчезна. Телевизорът излъчваше само трепкаща светлина.

Майк простена.

— Ето, това е — прошепна той. — Свалили са сателита.

Без да говорят повече, те се заеха да обличат униформите си. След по-малко от две минути излязоха от апартамента. „На ония от Пентагона сигурно им хлопа нещо — помисли Черити, — да излъчват тези снимки на живо по телевизията.“

Навън по коридорите беше истинска лудница. Някой крещеше истерично, но паниката все още не беше избухнала истински. Хората все още не бяха разбрали докрай това, което току-що бяха видели. И Черити нямаше никакво желание да се намира в тази сграда, когато те се осъзнаеха.

Тя докосна Майк за ръката и му посочи стълбите.

— Хайде. Преди да се е задръстил и този изход.

Те хукнаха, но не бяха първите, които се бяха сетили за това. Един дебел мъж, който тътреше след себе си огромен куфар и влечеше не по-слабата си съпруга, пречеше да се слиза по стълбите, а от долните етажи вече се чуваха първите викове.

— Идват! — пъшкаше дебелакът. — Мили боже, помогни ни, те идват! Ще ни избият всичките!

„Може и да си прав!“ — помисли Черити мрачно. Въпреки това се опита да се усмихне, отстъпи половин крачка назад и зачака дебелият мъж да се промъкне край нея с куфара си и да освободи стълбището.

Но той нямаше такова намерение. Вместо това се спря и се втренчи в тях двамата с Майк.

— Вие… вие сте военни — каза той и посочи униформите им. — Ще ги унищожите, нали? И ще ги прогоните? — Пусна куфара си на земята и протегна ръце към Черити.

Майк дръпна стремително ръката й, избута дебеланкото с все сила настрани и я повлече. Виковете от долните етажи се засилиха. Някъде изтрещя изстрел.

Пусна я едва когато бяха стигнали до покрива и бяха тръшнали вратата след себе си. Черити отстъпи ядосано крачка назад и го стрелна с поглед:

— Нужно ли беше това? — попита тя остро. — По дяволите, бедният човек само…

— Само се страхуваше — прекъсна я грубо Майк. — Така ли е? Както и останалите десет милиона жители на този град. — Посочи с гневен жест към небето нагоре. — Какво щеше да правиш? Да го вземеш със себе си ли? Хеликоптерът, за съжаление, не е достатъчно голям, за да вземе на стоп десет милиона души.