Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Речникът на Бекър не допадна особено на Черити, но тя премълча и само попита:

— Кога?

— Колкото е възможно по-скоро. Ще отлетите още днес обратно и ще откарате „КОНКЪРЪР“, а след това и „ДЕСТРОЙЪР“. „ЕНТЪРПРАЙЗ“ е още на док. Но аз ще ги понапъна малко. След няколко дни ще е готов за полет.

„Ако все още е останало нещо, което да може да отлети“ — помисли си Черити. Но от предпазливост не го произнесе на глас.

12 декември 1998 година

На доктор Таубър му беше нужен поне половин час да отстрани и последния остатък от лепкавата субстанция от косата и кожата й, като при това съвсем не можеше да се каже, че пипа внимателно. Черити го познаваше от години и винаги беше доволна, че познанството им се ограничава само и върху съвсем частни контакти. Таубър беше сивокос мъж към средата на четиридесетте, с груби ръце, които по̀ биха подхождали на ковач, отколкото на лекар. Несъмнено беше много способен, но не се числеше към лекарите, които виждаха своя благороден дълг в това да причиняват колкото се може по-малко неприятни изживявания на пациентите си.

И за Черити не направи изключение само защото е жена: медикаментът, с който премахваше паяжините, пареше не по-малко от тях. Няколко пъти не успя да потисне охкането от болка и когато той най-сетне привърши и с кимване й даде да разбере, че може вече да стане и да се облече, тя си отдъхна с облекчение, и то така, че той неодобрително сбърчи бухналите си вежди.

— Боли, а? — Черити не разбра дали го казва подигравателно или сериозно.

Изкара една измъчена усмивка на лицето си, стана от тапицираната с кожа кушетка и се наведе да вземе дрехите си, но не довърши докрай движението. Черните дънки и блузката й още преди седмица бяха за изхвърляне на боклука.

Таубър посочи с глава към белия параван от другата страна на кушетката.

— Отзад има чиста униформа за вас — каза той. — Не знам дали ще ви стане, а и отличителните знаци май не отговарят на чина ви. Но — усмихна се той — това в момента като че ли няма кой знае какво значение. — Наблюдаваше я зорко, докато тя заобикаляше кушетката, и тръгна подире й. — След като разговаряте с Бекър, искам да ви прегледам още веднъж, капитане. Раната на крака ви никак не ми харесва.

Черити сви устни.

— И на мене — отвърна тя. — Но мисля, че вече почва да заздравява.

Всъщност през изминалите три дни изобщо не беше я усещала. Едва сега, когато Таубър заговори за това, почувства отново леко пулсиране в горната част на дясното бедро. Но беше по-скоро досадно, отколкото наистина болезнено. Бързо, преди Таубър да беше имал възможност да я прегледа по-подробно и може би да й намери още нещо, тя навлече бойната униформа и закопча ципа догоре. Таубър беше прав — беше сигурно три номера по-голяма и отличителните знаци бяха на капитан от флота.

Един дявол знае как това нещо е попаднало тука. Закопча колана, включи бордовия компютър и натисна контролния бутон. Шестте малки диода затрепкаха с успокоителната си зелена светлина.

— Дрехите ви стоят добре — каза Таубър, който я наблюдаваше с любопитство. — И за да ви успокоя, капитане, собственикът им не е починал в тях, а…

— Добре, добре — прекъсна го бързо Черити. — Не ме интересуват подробностите.

Таубър се усмихна, извади начената кутия цигари от джоба на престилката си и я подаде. Черити поклати отрицателно глава.

— Страх от рак на белите дробове? — попита Таубър, докато си вадеше цигара и я палеше с някаква евтина запалка. — Не е нужно да се притеснявате, скъпа. Не вярвам някой от нас да остане жив още толкова време, че да може да се разболее от каквото и да било.

— Не сте ли длъжен да внушавате оптимизъм, докторе? — попита Черити.

Таубър сви рамене и издуха облаче дим в нейна посока.

Черити се поколеба за момент, после протегна ръка, извади кутията цигари от джоба на престилката на Таубър и все пак си запали цигара. Закашля се след първото дръпване. Беше отказала цигарите преди три години, но може би сега беше дошъл подходящият момент да пропуши отново.

— Толкова ли е зле?

— Още по-зле — отвърна спокойно Таубър. — Не знам какво ще ви каже след малко Бекер, но каквото и да е не му вярвайте. Остават ни само няколко седмици, ако не слязат тук долу сами и не ни унищожат.

Черити си помисли за двестатонните бронирани врати, за електронно управляемите лазерни батерии и за бариерите от отровен газ, но нищо от това не можа ни най-малко да намали тревожната натрапчивост на думите на Таубър.