Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Така или иначе ще го научите след няколко часа, професоре, ако не стане някакво чудо. Президентът на САЩ ще обяви извънредно положение. Боя се, че това там… — той посочи към екрана, — е само началото.

— Началото на какво? — попита Сьоренсен. Гласът му трепереше. „Знае отговора, както и всеки друг тук“ — помисли си Черити. Риторичните извъртания на Бекър бяха абсолютно излишни. Но може би той чисто и просто се боеше да го произнесе на глас.

Така че не Бекър отговори на въпроса на Сьоренсен, а човекът до него, президентът на САЩ.

— Началото на война, професоре. Колкото и да съжалявам, няма смисъл да си затваряме очите пред истината. Трябва да сме готови за нападение. Боя се, че то вече е започнало. Отдавна.

Сьоренсен се тресеше.

— Но това е безсмислица! Може да има хиляди безобидни обяснения за този феномен и…

— Има и други неща, професоре — каза Бекър и въпреки че беше произнесъл думите съвсем тихо, беше ги прошепнал, Сьоренсен млъкна внезапно.

— Ето това — продължи Бекър — пристигна преди седем часа чрез сателита — няколко секунди, преди да прекъсне връзката. Погледнете внимателно.

Изображението на екрана се смени. Сега се виждаше вътрешността на кораба. Камерата беше насочена към гигантския метален блок, който Черити и Сьоренсен бяха открили вътре в междупланетния диск. Ярката светлина на прожекторите го правеше не така зловещ и мрачен, виждаше се, че не е черен, а също така приглушено сив, както и останалата част на кораба. Дребните фигурки на хората, които пълзяха в подножието и в основата му, го правеха да изглежда още по-голям. В подплатените отвътре с кожи наметала и качулки мъжете наподобяваха забулени мравки, щъкащи насам-натам върху циклопски жертвеник.

Изображението се смени. Силуетите на хората се размиха и образуваха наново, само леко видоизменени. Бекър остави видеолентата да се движи максимално бавно. За няколко секунди кубическият кошмарен пейзаж отново застина пред тях неподвижно, после наново се разми…

— Гледайте сега внимателно — каза Бекър. — Имаме една-единствена снимка. Веднага след това предаването беше преустановено.

Очертанията на мъжете отново се размиха, но този път се промениха не само те. Погледът на Черити беше прикован с магическа сила върху титанов пръстен, който стоеше царствено върху горната част на блока — и тя видя ясно как и той се промени, сякаш се плъзга настрани и нагоре, сякаш че… е порасъл? Но как беше възможно това? Беше пръстен от компактен титан. Сьоренсен и колегите му го бяха установили съвсем точно! Но когато се появи следващото и последно изображение…

ТОЙ ВЕЧЕ НЕ БЕШЕ ПРАЗЕН!!!

Изведнъж там нещо взе да се движи и вълнува… Образуваше се нещо безформено и черно.

Черити изкрещя, но викът й се изгуби сред ужасеното тежко дишане на останалите.

Беше чудовище. Животно с десет крака, с черно-кафява хитинова обвивка, което отдалече приличаше на невероятно уголемен бръмбар, но и същевременно съвсем друго, така неописуемо чуждо, че дори само видът му събуждаше болка у Черити.

Въпреки това тя се насили да го разгледа подробно, защото онази част от нея, която не се беше вледенила от ужас и неверие, по странен начин беше омагьосана от тази гледка. Чудовището беше огромно. Ако вземеше за мащаб пръстена, през който то излизаше („Пръстен? Та това беше ИЗХОД — мислеше си тя истерично. — О, господи, това нещо там не беше нищо друго, освен преносител на материя!“), то дължината му сигурно беше към петнадесет метра над застиналите фигури на мъжете от снимката, които все още не го бяха забелязали, и всеки един от крайниците му имаше дебелината на човешко тяло. Силата му, тази ужасяваща сила на насекомо, която дремеше скрита в обвитото с черупка тяло, сигурно щеше да е достатъчна да вдигне във въздуха цял танк и да го направи на пихтия.

Случи се обаче нещо още по-лошо. Това чудовище не беше изпълзяло само през отвора, върху гърба му имаше още нещо.

Отдалеч фигурата наподобяваше човек, но имаше четири ръце и беше определено прекалено голямо, за да бъде наистина нещо хуманоидно. Тялото напомняше примитивна ризница, направена сякаш със същия материал, както и черупката на яхнатото животно, а от лицето се виждаха само очите, които дори и от екрана наблюдаваха с омраза присъстващите. Една от четирипръстите ръце държеше нещо като юзда, свързана с черепа на огромния бръмбар.

В останалите три ръце имаше тънки, матово-сребристи, лъскави пръти. И Черити беше повече от сигурна, че можеше да става дума единствено за оръжие.