Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Бекър се изправи, когато руснакът влезе. Усмихваше се, но погледът, който същевременно отправи към другите, криеше определено предупреждение. Той мълчаливо пристъпи към госта, придружи го до стола му и след това бързо се завърна на мястото си.

— Господа — започна той, — мадам… — Това се отнасяше само за Черити, защото тя беше единствената жена в залата. — Не е нужно специално да ви предупреждавам, че този разговор и всичко, което може би ще узнаете впоследствие, е строго секретно. — „Не си позволи да губи никакво време с поздрави — помисли си учудено Черити. — Какво, за бога, се е случило?“ — И за да предотвратя всякакви предположения — продължи Бекър, — искам да кажа следното: генерал Демизов е тук по изричното желание на президента на САЩ, както като наблюдател, така и като представител на своето правителство. Така че ви моля да си спестите всякакви излишни въпроси — направи добре премерена пауза, кимна още веднъж към Демизов и продължи: — Повечето от вас сигурно подозират за какво се касае, най-вече защото всеки тук познава капитан Леърд и нейния екипаж.

— Космическият кораб — произнесе Майк ненужно. — Какво се е случило?

Бекър му отправи осъдителен поглед, но отговори.

— Не знаем. Все още. Тук сме, за да разберем. — Отправи поглед в празното пространство край Майк и шумно въздъхна. Изведнъж доби вид на много стар човек. И много уморен.

Бекер не каза нищо повече, както всички очакваха, а седна отново на мястото си и вдигна лявата ръка.

— Филмът, моля.

Някаква невидима ръка в края на също така невидимата микрофонна връзка превъртя няколко ключа и след секунда в залата се спусна плътен мрак. Черити неволно протегна ръка към дланта на Майк и изведнъж изпита силна радост, че той е наблизо. Боеше се.

Когато след половин секунда огромната видеостена зад Бекър просветна, тя не показа нищо, което да обоснове този страх. Видя се само един образ, който може би беше необичаен, но от няколко седмици обикаляше всички телевизионни екрани по света: корабът, сребристо-сива стоманена шапка, цялата в драскотини, сякаш нахлупена върху Северния полюс. Снегът, разтопен от огнените пламъци при приземяването, отдавна беше замръзнал отново и се беше превърнал в гладка повърхност на ледено езеро, върху което се намираха палатките и бунгалата на различните изследователски екипи. Ято огромни товарни хеликоптери кръжеше над стоманения колос, но те приличаха на малки водни кончета от метал, джуджета в сравнение с безжизнения гигант, който беше паднал върху Северния полюс от дълбините на Космоса.

Без да иска. Черити отново изпита почти неприятна възбуда, когато видя космическия кораб. Гледката сама по себе си беше абсурдна: през последните три седмици безброй американски, руски, английски, френски, немски и най-различни други научноизследователски групи бяха изследвали стоманения диск и всички бяха достигнали до заключение, което малко беше потиснало еуфорията, в която появата на кораба заплашваше да тласне света: корабът не беше чудо на техниката. Беше примитивен, голяма част от елементите му бяха много по-просто конструирани и построени, в сравнение със съпоставими земни съоръжения и се беше приземил по начин, който изглеждаше направо ужасяващ: беше се сблъскал със земната атмосфера като ниско подхвърлен камък. След като при обиколката си на Слънцето беше изразходил голяма част от скоростта си, въздушната обвивка на Земята го беше подметнала седем-осем или девет пъти и той най-сетне беше потънал надолу. Огромните ракетни двигатели във вътрешността му не бяха се включили нито за миг. Беше преминал с леко шумолене през атмосферната обвивка на земята, подобно на фантастично голям диск за фризби, а долната му страна се беше превърнала в нажежени до бяло метални отпадъци.

Черити разбираше доста от навигация, но не беше в състояние да допусне, че някой можеше да изчисли предварително едно приземяване като това.

Гласът на Бекър рязко я върна към реалността и заседателната зала. Беше изчакал достатъчно време, беше им дал възможност да разгледат още веднъж изображението на междупланетния кораб и да го запомнят добре. Когато започна да говори отново, гласът му не беше вече същият както преди…

— Всички познавате тези снимки. Правени са преди едно денонощие, по-точно преди двадесет и три часа. Това, което ще видите сега, е сателитна снимка, направена преди не повече от тридесет минути.

Той отново вдигна ръка и изображението се промени.