Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Какво искаш? Необходимо ми е да наваксам малко. Нали през последните десет седмици съм те виждал само в скафандър или пък на снимка.

— И това май ти е било много — простена Черити. — Трябваше да ти донеса някое лигаво космическо чудовище от борда на кораба. И освен това — защо се оплакваш? Почти шест седмици бяхме непрекъснато заедно.

— Но не сами — Майк направи гримаса. — И съвсем не без наблюдение, нали?

Черити се усмихна.

— О, няколкото камери. Бихме могли да се позлатим целите, ако можехме да получим процент от филмите — отпи от кафето и тъкмо се канеше да каже още някаква закачлива забележка, когато звънна камбанката на вратата.

Майк трепна изплашено. Погледа я един момент въпросително, после доброто настроение изчезна мигновено от лицето му.

— Ако е пак някой гаден журналист…

Позвъни се отново, но този път неизвестния посетител не вдигаше пръста си от копчето на звънеца. Майк понечи да се изправи, но Черити го възпря с бързо поклащане на главата, закопча пеньоара си догоре и се изправи. Докато вървеше към вратата, звъненето не само не преставаше, но сякаш ставаше все по-настойчиво и напористо.

Черити дори не си направи труда да погледне през шпионката, а направо отвори със замах вратата и се накани да произнесе едно в никакъв случай не и любезно приветствие.

Но пред вратата стоеше не журналист, а строен, млад мъж в униформа на Космическата служба.

— Капитан Леърд? — попита лейтенантът.

Черити кимна. Посетителят извади служебната си карта от джоба на сакото. Вдигна я за части от секундата пред очите й и кимна след това някак неопределено.

— Казаха ми, че мога да намеря при вас лейтенант Уолторп. Така ли е?

— Това засяга ли ви? — попита любезно Черити.

— По принцип — не — призна непознатият. — Но трябва да ви помоля да ме придружите. И двамата.

— Какво се е случило?

Черити се огледа разсеяно. Дори не беше забелязала, че Майк е дошъл подире й. Лейтенантът от Космическата служба поклати неопределено глава:

— Това не мога да ви кажа — отговори. — Имам само заповед да ви отведа. Двамата. И то веднага, моля.

Майк се накани да отговори, но се задоволи само със свиване на рамене и без да каже нито дума повече, тръгна обратно. След малко и Черити го последва. И двамата познаваха прекалено добре този тон в гласа на младия лейтенант, за да не разберат, че е наистина нещо спешно. Имаха десетседмично мъченичество зад гърба си — Бекър едва ли би прекъснал напълно заслужената им отпуска заради някаква дреболия.

Тя не си направи труда да покани лейтенанта да влезе вътре, но само след три минути тя и Майк се появиха отново при него, стегнати в униформите си. Последваха го мълчаливо в асансьора.

Не потеглиха надолу, както беше очаквала, а нагоре, към покрива на сградата, където ги очакваше хеликоптер с работещ двигател, един от тези, които развиваха двойно по-голяма скорост от скоростта на звука и който беше всичко друго, но не и незабележим. Комендант Бекър едва ли би ги повикал с такава машина само за да се осведоми за състоянието им, помисли си тя. Въпреки това не каза нищо, а последва приведена лейтенанта до вратата на хеликоптера. Насреща й се протегна ръка и доста грубичко я изтегли във вътрешността на машината. Едва Майк и младичкият лейтенант я бяха последвали и отлетяха.

Тя гледаше объркано през прозореца и виждаше как покривите на Ню Йорк пропадат в дълбочината под нея. Това, което пилотът правеше в момента, беше, първо, противоуставно и, второ, нищо друго освен алармен старт.

Майк седна до нея и тя забеляза едва сега, че не бяха сами: младият лейтенант, който ги беше повикал, беше седнал на скамейката срещу нея. Лицето му не беше вече така напрегнато.

— Корабът? — попита тя.

Лейтенантът се сепна и после кимна.

— Откъде знаете?

Черити се усмихна:

— Може би е женска интуиция, а може би — добави тя след едва забележима пауза, — просто случайно попадение. Не би трябвало да признавате веднага всичко, щом някой чисто случайно е отгатнал истината, лейтенант.

— Какво правиш? — прошепна Майк. — Нужно ли е така да притесняваш бедното момче?

— Да — отвърна Черити толкова високо, че съседът им с положителност да я чуе. — В края на краищата, той ми провали отпуската.

— Заповедта дойде от най-високо място — отвърна смутено лейтенантът.

— А къде отиваме сега? — попита Черити.

— В Пентагона — отговори лейтенантът. И после добави: — Но повече не бива нищо да ви казвам, капитане, а и не бих могъл, дори да исках.