Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Тя кимна изтощено.

Стоун остави ножа си, помогна й да се доизправи и я поведе към асансьора.

Пътят надолу й се стори по-дълъг от всякога. Кабината се движеше с тласъци и бавно. От контролното управление на асансьора, което го спускаше обикновено за по-малко от тридесет секунди на половин миля надолу в земята, не бе останало нищо, имаше само тласъци и люлеене. По едно време осветлението примига и неведнъж имаха усещането, че изобщо не мърдат от мястото си. А загрижените погледи, които си разменяха Стоун и колегите му, й показаха, че е повече от усещане. Но тя се въздържа от каквито и да било въпроси. Щеше да научи достатъчно рано какво е състоянието на станцията. А всъщност и изобщо не искаше да го разбира съвсем точно. Възможностите й да приема лоши новини се бяха поизчерпали за последните две седмици.

Въпреки това спускането надолу беше като пътешествие в друго, отдавна забравено време, отскачане до една друга епоха, която беше отминала безвъзвратно и вероятно никога вече нямаше да се върне. Облегна се изтощено на стената, погледна към матовожълтата неонова лампа на тавана и се усмихна. Стоун я изгледа изненадано.

— Не се бойте, лейтенант — заяви Черити. — Не съм полудяла. Просто в момента си помислих с колко малко почва да се задоволява човек при един такъв свършек на света.

Погледът на младия лейтенант стана още по-въпросителен и Черити добави, кимвайки по посока на лампата:

— Човек се чувства блажено, като види електрическата лампа, която все още що-годе работи.

Стоун я погледна пак със същото недоумение, но после и той се усмихна:

— В по-долните етажи функционира почти всичко. Поне що се отнася до техническата страна.

Черити реши да не обръща внимание и на тази забележка и посочи въпросително към лазерните пистолети на тримата войници.

— А тези неща?

— Специална изработка — отвърна Стоун. — Над нас имаше една миля гранит, когато стана големият взрив. — В погледа му се появи любопитство, което не се хареса особено на Черити. — Беше ли много зле, имам предвид горе?

— Търпеше се — отвърна кратко Черити. — Пътувала съм и по-приятно, ако това имате предвид.

Внезапният обрат в настроението й може и да беше направил впечатление на Стоун, но той не му обърна внимание.

— Откъде идвате? — попита той. — Искам да кажа — сега.

За момент Черити сериозно се замисли дали да не му обърне с няколко недвусмислени фрази внимание върху факта, че е не само с около десетина години по-възрастна от него, но е и капитан от Космическата служба на САЩ, докато той е само обикновен лейтенант. Но това й се стори страшно смешно. Космическите кораби от Морон бяха унищожили с бомбите си не само техните военни бази, но и бяха превърнали неща като офицерски нашивки и различия в чиновете в проблеми без всякакво значение.

— Ню Йорк — отвърна тя. — Пътувах цяла седмица. А сега ви моля да не ме питате как съм успяла. Защото и самата аз не зная.

Стоун понечи да отговори нещо, но в този момент бяха стигнали до целта на пътуването си в подземния свят: асансьорът спря с необичайно груб тласък и вратите се разтвориха. Стоун вдигна лазерния пистолет от пода на кабината, небрежно го закачи през рамо и я покани с жест да излезе.

Черити се огледа изненадано, когато напусна асансьора. Изписаното число 27 на отсрещната стена ясно показваше, че не се намираха на командния етаж, а значително по-долу, в най-ниския етаж на бункерното съоръжение.

— Заповед на коменданта — каза Стоун, който вярно изтълкува въпросителния й поглед. — Още преди седмица преместихме долу седалищата на екипажите. В момента е малко тясно.

Черити го погледна недоверчиво. Седалищата на екипажите тук? Никога не беше слизала долу, но знаеше наизуст разпределението на цялото съоръжение — тук не биваше да има нищо друго, освен складови помещения и различни съоръжения в случай на бедствие, дори и само заради близостта с реактора, чието атомно сърце биеше само няколко метра под бетона на коридора.

— Защо? — попита тя.

Стоун сви рамене.

— Горните десет етажа бяха евакуирани — отвърна той. — Не знам защо. Но се носи слух, че… — той се поколеба, после осъзна, че вече е казал малко повече, отколкото е трябвало. — Говори се, че Бекър възнамерява да запечата целия бункер. Някои от момчетата стовариха взривно вещество. Но, както казах, само слухове.

Да се запечата? Взривно вещество? На Черити й беше трудно да повярва на Стоун, защото в думите му имаше твърде малко смисъл. Помисли малко върху тях, но после се отказа и продължи нататък.