Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити скри усмивката си. Разбра, че Майк беше прав: тя притесняваше бедното момче, което нямаше никаква вина. Бяха му възложили само неблагодарната задача да доведе нея и Майк. А какво правеха останалите членове на техния екипаж?

В отговор лейтенантът само сви рамене:

— Моята заповед е да доведа вас и лейтенант Уолторп. Но мисля, че това се отнася и за целия екипаж.

Черити не беше особено изненадана. Не би имало особен смисъл да върнат само нея и Майк, нямаше нищо, което да бяха преживели само тя или само той, без останалите.

Облегна се назад в седалката, притвори очи и проспа останалата част от полета. Събуди се едва когато хеликоптерът кацна на покрива на Пентагона, където ги посрещна цяло отделение въоръжени, но мълчаливи войници. Нейните документи и тези на Майк бяха щателно проверени, едва тогава им позволиха да се наблъскат заедно с постовите в един малък асансьор и да влязат в самата светая светих.

Пътуването надолу трая много дълго: или асансьорът беше значително по-бавен, отколкото бяха сметнали, или пък се спускаха доста под земята.

Кабината спря след цяла вечност и Черити въздъхна облекчено.

Огледа се с неприкрито любопитство, докато тя и Майк следваха войниците по едва-едва осветените коридори. Не че имаше кой знае какво за разглеждане, стените бяха голи и без прозорци, боядисани с бледи пастелни цветове. Бетон без каквито и да било надписи, само цифри по вратите, а наоколо се чуваше само бръмченето на климатичната инсталация.

Тя бързо прехвърли в ума си още веднъж всичко, което знаеше за космическия кораб. Не беше много, но това се дължеше по-скоро на факта, че никой не знаеше особено много за този огромен галактически диск, дори не и научният екип, който от две седмици правеше единствено това: да го изследва милиметър по милиметър. Напоследък тя изпитваше силна неприязън към тази тема. От друга страна пък, беше изобщо невъзможно да не чуеш нищо за кораба. От седмици в масмедиите съществуваше само тази една тема.

След една, сякаш безконечна, одисея през километричните празни коридори достигнаха целта си: една малко по-широка, невзрачна врата, през която водачите им спряха и им направиха безмълвно знак да влязат.

Не беше кой знае колко изненадана да види отново целия екипаж на „КОНКЪРЪР“ с изключение на Белинджър. Дори Сьоренсен бе тук. Не се изненада и когато видя рязко очертаното лице на коменданта Бекър, което впрочем не предвещаваше нищо добро: появеше ли се някъде Бекър, имаше неприятности.

Това, което не беше очаквала обаче, беше присъствието на стройния, не много висок мъж в горния край на масата. Не беше го срещала никога преди това. Естествено, всеки познаваше лицето на президента на Съединените Американски Щати.

— Когато се овладеете отново, капитан Леърд — каза полутихо Бекър, — затворете вратата, моля, и седнете.

Черити се сепна, едва сега забеляза, че наистина е застинала на едно място и се е втренчила в президента, и припряно затвори вратата след себе си. Искаше да отдаде чест, но Бекер махна само с ръка и посочи един от малкото незаети столове. Черити седна. Сърцето й заби бързо.

— Какво се е случило? — попита тя рязко.

Президентът бегло се усмихна, докато Бекър я изгледа неодобрително, но не отговори, а демонстративно погледна часовника си. Черити забеляза, че е останал само един незает стол. Явно съставът още не беше попълнен.

Огледа се, поздрави Найлс, Ландърс и Сьоренсен с кимване и установи с нарастващо безпокойство с колко високи чинове бе пълна тази малка заседателна зала: с изключение на някогашния екипаж на „КОНКЪРЪР“, тук нямаше никой друг, който да не носи на раменете си поне две звезди. Най-малко! Какво, по дяволите, се беше случило?

Погледна въпросително към Сьоренсен, отговорът беше обаче само свиване на рамене. Професорът знаеше толкова малко, колкото и тя. Изглеждаше много сериозен. Пушеше и пръстите му почти смазваха цигарата, а той сякаш изобщо не го забелязваше.

Търпението й бе подложено на сурово изпитание. После разбра с изненада, че са чакали не повече от пет минути мъжа, за когото беше запазен последният стол, но те се превърнаха в цяла вечност. И когато той влезе, Черити не беше единствената, която се сепна изненадано и се втренчи в него.

Мъжът беше сивокос, възрастта му трудно можеше да се прецени. Лицето му беше непроницаемо, ръцете — фини като на хирург и не се връзваха с външния му вид. Носеше униформа като Бекър и останалите в залата, а на раменете му гордо проблясваха цели четири звезди, но имаше още нещо, което го отличаваше от Бекър и останалите: униформата му беше светлокафява и както на фуражката, така и на яката на сакото сияеха малките, кървавочервени звезди на Руската армия.