Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

В първия момент Черити не забеляза почти никаква разлика. Изображението не беше вече стереоскопично, а плоско, и качеството на цвета не беше като при предишната снимка, но всъщност това беше всичко. Перспективата и отрязъкът бяха същите.

После тя разбра. И този път не можа да прикрие уплахата си.

Изображението беше неподвижно. Не беше фотография, ясно се виждаха причудливите форми, в които вятърът навяваше снега около кораба, а малко по-нататък, вече не така ясно, се забелязваше сянката от облак, бавно носещ се над обширната ледена повърхност — но хеликоптерите бяха изчезнали. Между пъстрите палатки и бунгала не се забелязваше никакво движение. Никакви превозни средства. Никакви хора.

— Какво се е случило? — попита Сьоренсен. В гласа му Черити долови само любопитството на учения и никаква следа от емоции.

— Не знаем — отвърна Бекър. — Радиовръзката прекъсна преди седем часа — внезапно и едновременно за всички групи. Оттогава не сме получили никакъв сигнал. От никого.

— Но там има хиляди хора! — възрази Сьоренсен. — Все някой трябва да е…

— Приблизително хиляда и петстотин учени от всички краища на света — прекъсна го спокойно Бекър. — Освен това и една част на ООН от пет хиляди души и… — Черити видя как се извърна в тъмнината и погледна бързо руския си колега, преди да продължи нататък — малко по-малобройна елитна част на Космическата служба на САЩ. Предполагам, че руските ни колеги също имат свое присъствие там.

В мрака не можеше да се види лицето на Демизов, но мълчанието му беше достатъчно красноречив отговор.

— Разбира се, сигурно сте изпратили някого да провери — предположи Черити.

— Опитахме се — отвърна Бекър.

Продължи да гледа втренчено изображението на огромния, ужасяващо мъртъв диск.

— Опитали сте се? — Майк се приведе напред развълнувано. — Какво означава това, коменданте?

Бекър въздъхна по начин, който показа, че трябва да направи някакво признание. Не погледна Майк, когато отговори.

— Не можем да стигнем дотам — каза той. — Изгубихме четири реактивни самолета и шест хеликоптера, преди да го разберем. Около този кораб… има нещо. Нещо като защитна стена.

— Защитна стена? — Черити имаше чувството, че чува как Сьоренсен мръщи вежди, изпълнен със съмнение. — Какво означава това?

— Не е невидима стена или пък някаква измишльотина от областта на научната фантастика, професоре — Черити беше изненадана, когато забеляза, че отговаря Демизов. Руснакът говореше перфектен английски. — Има нещо, което кара нашите самолети да изключват. Един вид… поле, ако ми позволите този непрофесионален израз, което парализира електрическата енергия. Мястото може да се премине, но само пеша.

— Изпратете тогава екипажи с шейни и кучета — заяви Сьоренсен. — Това…

— Вече е направено, професоре — прекъсна го нетърпеливо Бекър. — За какви ни смятате?

— И?

— Нищо — отвърна Бекър. — Диаметърът на това поле е точно сто и петнадесет мили. Нужни са дни, докато стигнат дотам.

— А… екипите? — Черити не познаваше гласа, който зададе този въпрос. Но ясно долови страха, който прозвуча в него. — Учените и войниците, те… всички ли са мъртви?

— Вероятно — каза Бекър студено. — Мъртви или най-малкото неспособни да се движат. Виждате и сам. Ни най-малък признак на живот.

Но това не беше всичко, Черити добре го усещаше. Можеше да има десетки логически обяснения защо на сателитната снимка не се вижда никой. И главно това, че след като е спряло електричеството в целия лагер, е спряло, разбира се, и отоплението. А на Северния полюс беше адски студено. При температура минус петдесет градуса едва ли някой би имал особено желание за разходки.

— Защо не използвате парашутен десант? — попита същият глас, който току-що се беше разтревожил за научните екипи.

Бекър се засмя тихо. Смехът му прозвуча не особено ласкаво.

— Полето е с форма на полукълбо, генерал Уоткинс — отвърна той. — За съжаление нямаме самолети, които да летят на петдесет мили височина.

— Някакви признаци на живот от самия кораб? — попита Сьоренсен. — Някакви радиосигнали, излъчвания?

Бекър поклати отрицателно глава.

— Не — отговори той. — Но има нещо друго. Свикахме това съвещание не само заради този… феномен.

— А заради? — попита Сьоренсен.

Този път Бекър не отговори веднага. На Черити й беше трудно да различи сенките на останалите пред ярко осветената стена, но й се стори, че Бекър размени бърз въпросителен поглед с президента, преди да продължи да говори.