Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Илюзията, че е само в този свят от тъмни коридори, се пръсна като сапунен мехур, когато стигнаха края на галерията и Стоун отвори вратата. Черити мина край него влезе в съседното помещение и застина смаяна на мястото си. Пред нея се простираше висока зала, петдесет на петдесет метра, която беше така пълна с хора, че заплашваше да се пръсне по шевовете си. Не само военни като Стоун и нея, но и цивилни лица: мъже, жени и деца, някои от които изглеждаха в доста окаяно състояние. Мнозина бяха насядали направо на пода или си бяха приготвили легла от дрехи и завивки, а до отсрещната страна тя откри две малки бели палатки от някаква синтетична материя. Няколко почернели петна по пода показваха, че тук беше пален огън.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита слисано Черити. — Какво търсят тези хора на това място?

Стоун се усмихна измъчено.

— Това се пита и комендантът Бекър от една седмица насам, капитан Леърд — отвърна той. — Тези хора — добави той вече много по-сериозно, когато Черити го изгледа остро, — са от Брейнсвил, селото под възвишението.

— Селището е било нападнато? — Това не беше истински въпрос. Та нали преди по-малко от час самата тя беше минала през овъглените развалини, в които се беше превърнал Брейнсвил. Въпреки това Стоун кимна утвърдително.

— Преди осем дена — поясни той. — Унищожиха всичко, което можеше да се движи. Това са единствените оцелели.

Черити замълча шокирана. В бившия склад се намираха около сто и петдесет души, а Брейнсвил имаше почти три хиляди жители.

— Пристигнаха тук с два училищни автобуса — продължи Стоун. — Не можеше да ги оставим навън и да наблюдаваме как тези чудовища ги изяждат, нали?

„Не — помисли си мрачно Черити. — Не можеше да направят това. Въпреки че всъщност би трябвало да са длъжни да го сторят.“ Но беше много доволна, че Бекър бе пренебрегнал заповедите си в това отношение. Нова, дълбока болка припламна у нея, когато погледна пак тази купчинка оцелели… „Защо? — попита се тя. — Кой може да каже защо?“

Но този въпрос тя си беше задавала поне милион пъти за последните четири седмици, без да може поне веднъж да даде някакъв отговор. Може би нямаше изобщо никаква причина.

— Да тръгваме, капитане — подкани Стоун почти нежно. — Комендант Бекър вече ви очаква.

Черити продължи мълчаливо нататък. Не каза нито дума повече, докато не стигнаха до медицинския пункт.

18 август 1998 година

— Е? Събуди ли се най-сетне? — Ръката на Майк се плъзна по лицето й, позабави се малко около шията и се опита да си пробие път под завивката, но после се дръпна със светкавична бързина, когато тя закачливо посегна да го удари. Черити беше прекалено уморена, за да улучи, но и съвсем не й се искаше.

— Остави ме на мира — промърмори тя с лице, наполовина скрито под завивката. — Ако преливаш от излишна енергия, можеш да станеш и да направиш кафе.

Майк смръщи чело с престорено преувеличено разочарование.

— Ти си сухар — заяви той.

— Не — прозина се Черити. — Уморена съм. Не съм спала от десет години насам.

Вслуша се за момент в мълчанието, което последва. За пръв път от седмици се събуждаше не от гласове или чукане по вратата, или от звъна на телефона: за пръв път можеше чисто и просто да стане и да се облече, без да трябва да се страхува, че някой ще я снима от покрива на отсрещната сграда. Дълбоко в себе си благодареше на Бога, че беше изпратил чуждия космически кораб. Славата можеше да се превърне в бреме. Особено когато човек изобщо не я желаеше.

Забеляза, че Майк действително беше станал и вършеше нещо в кухнята. Вдигна замаяната си от съня глава, погледна към ръчния си часовник и установи без особена изненада, че е спала над дванадесет часа. Въпреки това не можеше да се каже, че се чувства отпочинала.

Още малко се полюбува на блаженството да си лежи ей така и да се гуши в топлината на чаршафите, после стана без желание, повлече се към банята и през следващите десет минути се постара да се разсъни окончателно под ледените струи на водата.

Мирисът на току-що сварено кафе се носеше вече из малкото жилище, когато тя влезе в кухнята. Майк не беше приготвил само кафе, но и разкошна закуска. Черити не изпитваше почти никакъв глад, но въпреки това се усмихна с благодарност.

Седна и сбърчи вежди, когато забеляза, че Майк направо я изпива с поглед.

— Сега се закусва — заяви тя категорично.

— Имам по-добра идея от това.

— Сладострастник — отвърна Черити подчертано делово.