Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Хората измират — продължи Таубър, тъй като тя не каза нищо. — Все още не се вижда, но те умират. Мнозина са болни, още повече са ранени. — Тръсна пепелта от цигарата върху пода и се загледа подир мъничкото като точица огънче, което се отдели от върха на цигарата и угасна по средата на пътя си, подобно на падащ миниатюрен метеорит. — И което е още по-лошо, те вече нямат никакво желание за живот. През последните две седмици имахме деветнадесет самоубийства.

Черити не се изненада от нищо. След прякото попадение, бункерната лудост бе опасност номер две в списъка, който преподавателите им бяха набивали в главите през цялото време.

— Вие бяхте навън — каза неочаквано Таубър. — Как е там?

Черити дръпна дълбоко от цигарата и изпита блаженство от лекото замайване, което предизвика у нея никотинът, след което отговори:

— Наистина ли искате да го узнаете, докторе?

— Не — призна Таубър. — Но въпреки това ми разкажете. Какво стана с Ню Йорк?

Едва в този момент разбра към какво се стремеше през цялото време Таубър — той самият беше от Ню Йорк. Съпругата, децата му, изобщо цялото му семейство живееше там. Ако изобщо още живееха. Тя не отговори.

Таубър се засмя горчиво.

— Разбирам — каза той. — Но можеше спокойно да ми кажете истината, Черити. Аз също издържах идиотския тест, както и вие. Иначе не бих бил тук, нали така?

— Разбира се — отговори Черити. — Но аз… не зная. Градът беше нападнат, но това… това не означава, че семейството ви не е живо. Доста хора оцеляха. Мнозина бяха напуснали града, преди да почне истински.

— Може би точно от това ме е страх — промърмори Таубър толкова тихо, че тя не разбра дали думите му бяха отправени към нея или не. Затова и не реагира, а направи това, което трябваше да направи още преди пет минути: изгаси цигарата в пепелника, изправи се и тръгна към вратата.

— Трябва да вървя, докторе. Бекър ме очаква.

Таубър гледаше втренчено покрай нея, в празното пространство. Като че ли изобщо не беше чул думите й. Черити се обърна енергично и излезе от малкото помещение колкото се може по-бързо.

Лейтенант Стоун и другите двама войници я очакваха пред вратата. Бяха използвали времето да сменят сребристите си защитни облекла и сега изглеждаха като съвсем обикновени млади войници, може би дори прекалено млади за задачите, които им бяха отредени. Единият от тях пушеше, другият разговаряше със Стоун. Черити не можа да чуе думите, тонът обаче беше много сериозен.

Войникът с цигарата видимо се стресна, когато съзря Черити. За момент явно се обърка, не знаейки къде да дене ръцете си.

— Отведете ме при Бекър, лейтенанте — каза тя, обръщайки се към Стоун.

Прекосиха за втори път огромната зала, в която бяха подслонени хората от Брейнсвил. Напрежението във въздуха се усещаше почти физически.

После тя разбра. Преди, когато дойдоха за пръв път тук, почти никой не им беше обърнал внимание. Сега ги наблюдаваха десетки чифта очи и твърде малко от тези погледи бяха дружелюбни. Но не бяха и враждебни, а… да, какви всъщност? — размишляваше тя объркано. Ако трябваше да опише израза, който четеше по лицата на тези хора, най-напред би се сетила за думата „укоризнени“. И може би „разочаровани“.

Но защо? Докато вървеше между Стоун и двамата войници към асансьора, тя премисляше напрегнато какво можеше да се е променила за малкото минути, които беше прекарала при Таубър. В дрехите ли беше причината? Преди те бяха видели само Стоун и двамата му придружители, които отвеждаха при лекаря някаква непозната и очевидно ранена жена, една жена в цивилно облекло. Сега тя беше в униформа.

Стигнаха до асансьора, преди тя да успее да довърши мисълта си, и Стоун натисна копчето за деветнадесетия етаж, за командния пункт. Вратите се плъзнаха безшумно и се затвориха, пътуването този път мина както обикновено — много бързо и почти неусетно, без ни най-малкото разтърсване. Поколеба се дали да попита Стоун какво беше станало с хората долу, но после се отказа. Вероятно изобщо нищо не беше станало. Те чисто и просто изпитваха страх, това беше всичко. И, по дяволите, те имаха пълно основание за това.

29 ноември 1998 година

Вечерта, в която нашествието започна наистина, почти не се различаваше от предишните: светът се намираше вече три месеца в своеобразно шоково състояние и нищо не се беше променило от момента, в който вестта за изчезването на учените и войниците, намиращи се в близост до чуждия кораб, беше достигнала обществеността. Бекър и хората му бяха направили всичко възможно, но, разбира се, нищо не можеше да се държи в тайна. И стана точно това, което бяха предсказали хиляди професионални черногледци: светът потъна в хаос. Но това беше съвсем личната история на Черити и тя се числеше към малцината — може би бяха щастливци, — които забелязваха съвсем малко от всички ония ужасяващи явления, съпътстващи все още нестаналото нашествие, просто защото беше твърде навътре в цялата история, защото беше прекалено заета, за да намери време да си състави цялостна представа за нещата. Разбира се, тя беше осведомена: на стотици места по света избухна паника, създаваха се секти, избухваха войни или секваха внезапно, самоубийствата нарастваха с хиляди проценти и дори в този момент корабът да отлетеше и да изчезнеше в Космоса отново, то причиненото зло би било съпоставимо с директно нападение.