Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити го гледаше изненадано, но се съмняваше, че Майк подозира какви мисли се въртят в този момент в главата й. Почна се вече, мислеше си тя замаяно. От телевизионното предаване не бяха минали и пет минути, но вече се почна. Дори хора като Майк взеха да се променят.

Потресена, тя се обърна настрани, приближи се до парапета на покрива и надникна долу.

По улиците се бяха появили повече коли, но все още гледката беше относително спокойна. Това нямаше да продължи много. След няколко минути там щеше да настъпи истински ад. Нито един от тези глупаци, които бяха седнали в колите си и се мъчеха да излязат от града, нямаше да стигне дори до моста.

Погледна нагоре — къде ли се бавеше този хеликоптер? — и изведнъж беше принудена да си признае, че нейните чувства не се отличават ни най-малко от тези на останалите. И тя искаше да се махне по-скоро от тук. Разбира се, това беше неин дълг, планът беше изработен с точност до секундата, за случай точно като този, който бе настъпил сега. Но това не променяше нищо от обстоятелството, че изпитва безкрайно облекчение при мисълта, че след няколко минути ще се качи на хеликоптера и ще може да се измъкне от дяволския капан, в който се беше превърнал градът.

Ръката на Майк показа нещо точно над тях и тя проследи движението. Малката светеща точка, която сочеше Майк, започна да нараства и да се приближава с бясна скорост. Силен рев на мотори — ту затихващ, ту усилващ се — се смени с шума на вятъра и виковете, които достигаха до тях отдолу. Реактивният хеликоптер. Беше точен. Военният апарат на Бекър явно беше почнал да действа с прецизността на огромен, грижливо поддържан механизъм. Тази мисъл обаче не можа да успокои кой знае колко Черити. Изпитваше твърдата увереност, че съвсем скоро някой ще хвърли доста голямо количество пясък в двигателя на малкия унищожителен апарат на Бекър.

Дръпнаха се от мястото за кацане, когато хеликоптерът взе да се спуска с рев надолу. Действията му не бяха съвсем прецизни, той дори не направи обиколка над сградата, за да се увери, че площадката за кацане е свободна и че няма опасност за приземяването, а сякаш направо падна от небето. На отворената врата се появи някаква фигура и помаха нетърпеливо с ръка. Тя и Майк хукнаха приведени към хеликоптера и със скок се озоваха вътре.

Машината отлетя незабавно, щом те се качиха в нея.

Започна да вали, докато хеликоптерът ги отнасяше към летището Ла Гуардия толкова бързо и толкова ниско, че Черити на няколко пъти изпита страх, че ще се блъснат в покривите на небостъргачите, над които прелитаха. Сигурно след себе си оставяха доста счупени стъкла на прозорци и пукнати тъпанчета.

Самият полет продължи само няколко минути, но почти четвърт час кръжиха над пистата, докато най-сетне разрешиха кацане и пилотът приземи хеликоптера рязко, и то само на стотина крачки от сградата на летището, която беше превърната временно в командна централа.

Когато слязоха от хеликоптера, тя разбра причината за чакането: пистите бяха задръстени — хеликоптери, реактивни самолети, малки спортни самолети с въртящи се крила и огромни транспортни машини, чиито издути тела се открояваха в нощта като гърбовете на гигантски стоманени китове. И непрекъснато пристигаха нови. Очевидно всеки пилот в обсега на летището беше получил заповед за смяна на курса и за кацане в Ла Гуардия. Няколко мили нататък по летателното поле минаваше права двойна светлинна линия, с която Националната гвардия беше разделила това поле на две неравни части. Малките светлини на автомобилните фарове пълзяха в нощта към тази ярко осветена ивица и точно в момента, когато Майк и Черити влизаха след водача си в сградата на летището, шест малки хеликоптера се вдигнаха от пистата и се понесоха в бръснещ полет към тази временна ограда. Мъже, дребни като оловни войничета, заемаха позиция по дължината на ограждението. Черити осъзна с горчивина, че командирът на групата съвсем явно очакваше атака, атака от цивилното население, не от чуждоземните. Боже господи, какво ставаше с тях? Унищожаваха се взаимно още преди пришълците да ги бяха нападнали!

Сградата на летището беше препълнена. Огромната чакалня сякаш щеше да прелее от зелени и сини униформи. Стотици гласове крещяха стотици команди и десетина високоговорители се опитваха да се надвикат. От огромната мултивидеостена под тавана някакъв говорител съобщаваше със сериозно лице лоши новини, които потъваха в хаотичния грохот на гласовете.