Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— Совалката — да — каза той. — Но екипажът все още не. Имам заповед да ви задържа тук, докато се събере целият екипаж. Ще ви отведат в базата „Джефърсън Еър“.

— Кой липсва още? — попиша Майк.

— Всички — отвърна раздразнено Хардуел. — Вие и капитан Леърд бяхте първите. Лейтенант Найлс ще кацне след няколко секунди с хеликоптера. В момента е все още във въздуха. Останалите… Може да мине и час.

Някой го докосна по рамото и му предаде кратка бележка. Хардуел я прегледа бързо, смръщи вежди и я прибра в предния джоб на куртката. Постара се да не забележат действителните му чувства, но изглеждаше явно смутен.

— Лоши новини? — попита Черити.

Хардуел се поколеба. После кимна утвърдително.

— Да. Но не такива, които се отнасят до вас. — Отново беше прекъснат, от друг адютант, който обаче този път се обърна не към него, а към Черити.

— Капитан Леърд?

Черити кимна.

— Спешно повикване за вас. Оттатък, в канцеларията на оператора. — Мъжът посочи една тясна отворена врата на отсрещната страна на помещението. Стаята зад нея беше потънала в синия полумрак на включения видеоекран.

Майк и тя последваха младия войник, а Хардуел остана дискретно на мястото си, като по този начин ги освободи от неприятното задължение да затворят вратата под носа му. Помещението беше съвсем малко. Имаше само един минаващ по всички стени компютърен пулт, върху който проблясваха десетки монитори. В момента обаче беше включен само един. Пред него седеше млад мъж, който бързо стана и напусна помещението, след като позна Черити. Тя изчака Майк да затвори вратата след него, седна в още топлото кресло и набра личния си код върху малката клавиатура под екрана. Надписът „СТРОГО СЕКРЕТНО — САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕНИ ЛИЦА“ изчезна и отстъпи място на лицето на командира Бекър, стереоскопично и цветно изображение и толкова разтревожено лице, каквото преди не беше виждала у него.

— Командире?

— Капитан Леърд, слава богу, че сте вече тук. Този идиот, с когото разговаря току-що, не можа да ми каже дори дали… — Той рязко прекъсна думите си, направи ядосано движение с ръка и пое дълбоко дъх. — Къде са останалите?

— Майк… Лейтенант Уолторп — коригира се тя бързо, — е с мен. Лейтенант Найлс ще пристигне след малко. Останалите… Хардуел казва, че може да трае час.

— По дяволите! — Бекър направи гримаса. — Ще може ли тримата да вдигнете машината?

— „ЕНТЪРПРАЙЗ“? — Черити отрече с решително кимване на глава. — Изключено — заяви тя с тон, за който се надяваше, че Бекър ще разбере, че е окончателен. — Може би ще можем да стартираме тримата, но съвсем определено няма да може да кацнем. Не и във вашата миша дупка.

— Цял час. — Бекър не обърна внимание на думата, с която Черити беше назовала бункерното съоръжение. — И поне още два, докато дойдете в „Джефърсън Еър“. По дяволите, нямаме вече толкова време!

— На нас обаче то ни е нужно — отговори спокойно Черити. — „ЕНТЪРПРАЙЗ“ е космическа совалка, командире, а не обикновен самолет. Беше достатъчно рисковано да закараме при вас останалите два кораба. Ако се опитам с половин екипаж да вкарам кораба във вашия хангар, може да пробия хубавичка дупка при вас. Искате ли такова нещо?

Бекър я погледна мрачно и премълча.

— Какво е станало? — попита Майк, който любопитно се беше привел над рамото й. — Тези летателни тела…

— Бомби — довърши Бекер. — Проклети водородни бомби, лейтенанте?

Сърцето на Черити замря за миг.

— Как… во… казахте? — заекна тя.

Бекър се беше втренчил в някаква точка до камерата. Лицето му беше като от камък, но в очите му имаше нещо трескаво, което още повече засили уплахата на Черити.

— Два от нашите изтребители се опитаха да свалят едно от тия неща — каза той. — И успяха, капитане. Резултатът беше ядрена експлозия. Слава богу, доста навътре в океана. Не знаем все още нищо определено, но момчетата тук я оценяват най-малко на петдесет мегатона. — Погледна отново към камерата. Пламъчетата в очите му още не бяха изчезнали. — Разбирате ли сега защо нямаме повече никакво време?

— Бомби? — прошепна Черити. — Но… те са над петстотин!

— Петстотин и дванадесет — каза Бекър. — Или петстотин и единадесет, ако трябва да сме съвсем точни.

— Но това е безсмислено! — произнесе тихо Майк. Лицето му беше посивяло. Гласът му беше неуверен и звучеше като глас на стар, прастар човек. — А защо ще…

— Не знам — прекъсна го Бекър. — По дяволите, никой не знае защо те правят каквото и да било. Факт е, че в момента тези неща се разпростират над цялата земя, и то на такава височина, на която нашите самолети не могат да ги достигнат.