Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Черити изчака Стоун да влезе обратно в асансьора и вратите да се затворят след него, после прекрачи първата от двете огненочервени линии, които образуваха широк двоен полукръг пред асансьора, затвори очи за миг и се помоли радиомаркировката й „Клас А“ да е издържала пътя от Ню Йорк дотук също така добре, както и тя. Но дори самият факт, че можа да си помисли нещо такова, доказваше, че това е така. Ако беше прекрачила първата от тези две безобидни линии с повредена или грешно класифицирана шифрова маркировка, щеше още на момента да разбере как се чувства пилешкото в микровълновата печка.

Въпреки това изчака необходимите десет секунди, докато червената светлина превключи на зелено, преди отново да дръзне да си поеме дъх и да продължи нататък. Двамата постови, които бяха застанали от другата страна на втората червена линия с небрежно преметнати през рамо автомати, й кимнаха любезно. Единият от тях подсвирна тихо, когато Черити мина край него, и се ухили. Черити отвърна на усмивката му, отвори прозрачната врата в другия край на коридора и се озова в светая светих на щаба.

Беше тук за шести път и за шести път гледката така дълбоко я впечатляваше, че трябваше да спре за момент.

Вратата водеше към тясна, опасваща цялото огромно помещение галерия. Под нея имаше просторна зала, кръгла, леко надигната в средата, така че креслото на коменданта с целия полукръг на компютърния пулт се извисяваше почти един човешки ръст над останалата част от залата. Масите с безброй компютри, върху които проблясваха стотиците очи на малки и големи монитори, образуваха привиден хаос, сред който само погледът на специалиста можеше да открие един сложен, умно измислен порядък. Почти цялата насрещна стена беше заета от гигантски екран, който в момента показваше цветната холография на свръхмащабна карта на света. Сред всички тези компютри и командни пултове военните от щаба със своите сини униформи изглеждаха направо изгубени. Цялото съоръжение всъщност не беше нищо друго, освен огромен компютър, а хората долу, може би с изключение само на Бекър и още неколцина офицери, приличаха на общи работници, които вършеха само това, което компютрите изискваха от тях. Можеше да се намира също така в Хюстън или на Уол Стрийт. Единствената, но всъщност решаваща разлика в сравнение с останалите подобни компютри в света беше тази, че този тук продължаваше да функционира.

Тази зала, на половин миля под гранита на Скалистите планини и толкова секретна, че дори по-голяма част от работещите тук не бяха съвсем наясно къде точно се намираше, представляваше нещо като сърцето на света. Може би едно от двете сърца. Подобно съоръжение би трябвало да има в Русия. Но това с нищо не променяше обстоятелството, че тук се събираха нишките на властта. От тези безобидни командни табла, на пет метра под нея, можеше да се издават заповеди за всички родове войски на американската армия, можеше да се задействат и управляват всички системи оръжия. Мозъкът на третата световна война, построен, за да не се използва никога.

Откри слабата, сивокоса фигура на Бекър на един от пултовете под себе си. Беше се привел напред и разговаряше оживено с някакъв млад офицер. Черити се дръпна от мястото си, слезе надолу към залата и бързо се отправи към генерала. Шепотът на безброй гласове и електронното съскане на цялата компютърна армия обвиваха като с мантия, а огромният екран осветяваше сцената с мрачна червена светлина. Пряко волята си Черити погледна нагоре. Картата, която се виждаше на екрана, беше пълна противоположност на това, което беше видяла преди седмица в Ню Йорк. И тук, както и на другата карта, червените петна посочваха местата, които бяха окупирани и предадени. Изплаши се, като видя колко много се бяха увеличили те.

Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, продължи нататък и стигна при Бекър точно в момента, в който той обърна гръб на младия офицер. Спря, козирува спокойно и забеляза с насмешка как Бекър смръщи объркано вежди, когато забеляза облеклото й. Но за нейна изненада той не направи никаква забележка относно неуставната униформа, а вдигна ръка с движение, което само с най-добра воля можеше да се вземе за отговор на поздрава й и й показа с жест да го последва.

Продължи да мълчи, докато пресичаха залата и се изкачваха по стълбите към галерията от отсрещната страна. През тясна врата от плексиглас я покани в малка канцелария, в която нямаше нищо друго, освен съвсем празно бюро и два неудобни стола. Както вратата, така и цялата стена беше прозрачна, така че командният пункт можеше да се наблюдава съвсем безпрепятствено.