Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Тя се изправи неуверено. Не си спомняше да е била в съзнание. Причината едва ли можеше да бъде в падането, защото не се беше ударила в нищо твърдо; най-вероятно нещо у нея чисто и просто беше изключило, подобно на претоварен бушон.

Стенанията се засилиха. Обърна се, видя до себе си бледо, обляно в кръв лице и разбра, че човекът не е ранен тежко, но кървенето бе особено силно. Без всякакъв повод тя погледна часовника. Електронното устройство беше изключило, но датникът показваше една цифра напред, т.е. трябваше да е малко след полунощ. Бяха получили още един ден като подарък.

Но защо часовникът не можеше да работи повече? Изведнъж този въпрос взе да й се струва необяснимо защо невероятно важен, последният детайл от един огромен пъзел, който можеше да обясни всичко.

Застана най-сетне на крака, огледа се за Майк и го откри почти в другия край на командната зала, където беше коленичил над някакъв стенещ човек и правеше нещо по него. Точно до тях имаше второ, напълно неподвижно тяло. Бомбата не ги беше улучила, но въпреки това беше взела своите жертви, не само вън, на летателната площадка.

Тази мисъл породи втора, много по-жестока. Вече беше на половината път към Майк, но отново спря и погледна на изток.

Градът беше изчезнал.

Там, където би трябвало да сияе сътворената от ръката на човека звездна диадема на Ню Йорк, сега беше зейнала огромна пропаст от черен мрак, сякаш нощта бе отворила паст и бе погълнала милионния град. За пръв път от двеста години насам в тази част на североамериканското крайбрежие отново господстваше нощта.

Обърна се зашеметена и погледна надолу към летището. Имаше няколко пожара, но иначе не се виждаше и не се чуваше нищо.

Едва сега забеляза истински тишината, може би защото постепенно разбираше причината за нея: това не беше всеобхватното мълчание на смъртта, а такава тишина, сякаш светът чисто и просто беше изключен. Летището се разпростираше пред нея толкова тихо и парализирано, както и огромният град на изток, както може би цялата страна, а може би и целият свят. Измеренията на този логически ход на мисълта бяха толкова огромни, че й беше трудно да приеме всичко това в цялата му значимост.

— Добре ли сте?

Тя се сепна, изтръгната от наблюденията си, извърна се и се усмихна, когато позна Хардуел, благодарна, че я беше върнал в действителността. Кимна с глава.

— Кървите.

— Драскотина — отвърна пренебрежително Черити. — Нищо не е в сравнение с онова, което можеше да ни се случи, нали?

Думите й като че ли объркаха Хардуел. Той все още не беше разбрал. Беше интелигентен човек, но и той, както и останалите, все още беше в шок от случилото се. Изведнъж лицето му помръкна. Обърна се и закрещя:

— По дяволите, какво става с осветлението? Защо никой не включи аварийното осветление?

— Защото то не работи, генерале — отвърна глас от тъмнината. Беше Найлс. Високият чернокож мъж се приближи бавно към нея и Хардуел. В тъмнината лицето и ръцете му едва се забелязваха. Около педя над яката на ризата му проблесна белотата на зъбите му.

— Генераторът е отишъл на кино — добави той.

— Триста дяволи, ами тогава някой трябва да го поправи — избухна Хардуел. — Ние… — изведнъж млъкна, погледна объркано Найлс и попита: — А вие откъде знаете това?

— Защо не се огледате наоколо, генерале? — отговори Найлс. — Някъде да виждате нещо като светлина? — Той се засмя тихо. Надухме Йерихонската тръба преждевременно. Не пожелаха да ни унищожат. Все още не.

— Но…

Внезапно Найлс се разкрещя:

— По дяволите, наистина ли сте глупак, генерале, или само се правите на такъв? Тези бомби не бяха замислени за нашето унищожение! Те ни обезоръжиха!

— Найлс! — предупреди го остро Черити. Не че не го разбираше. Спокойствието му беше също толкова фалшиво и престорено, както и нейното. Всеки трябваше по някакъв начин да се справи вътрешно с невероятното. Но крещенето сега изобщо нямаше да им помогне. Обърната към Хардуел, тя продължи: — Лейтенант Найлс е прав, генерале. Аварийният ви агрегат няма да функционира. Нашите приятели от Марс току-що го изключиха.

Хардуел пребледня още повече отпреди.

— Какво означава това?

„Знае го съвсем добре“ — помисли си Черити. Но чисто и просто не искаше да го знае. Указа с ръка към посоката, в която Ню Йорк беше потънал в чернотата на нощта.

— Ето, генерале. Виждате сам.

Очите на Хардуел се разшириха от ужас, когато най-сетне разбра.

— Искате да кажете…