Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

— А отбранителните ракети? — Майк наистина беше прегракнал. — Сателитите и лазерните ка…

— Какво предлагате, лейтенанте? — прекъсна го Бекър. — Да ги обстрелваме и сваляме поединично?

Майк не каза нищо повече. Черити също замълча. Безкрайни, дълги секунди, през които само гледаше видео образа на Бекър, без всъщност да го вижда. Обзе я чувство на ужасяваща безпомощност. Внезапно разбра, че бяха безсилни, че целият им невероятен военен апарат не можеше нищо да направи, не и срещу тази заплаха. Дори да успееха, дори Бекър и хората му да извършеха чудеса и по някакъв начин съумееха да елиминират тези космически тела, преди да са изсипали зловещия си товар върху петстотинте най-големи градове на земята, Черити все пак не можеше да си представи какво би се случило, ако петстотин водородни бомби експлодират едновременно в атмосферата на тази планета.

— Какво… правят в момента? — попита тя. Беше направо изненадана, че чува собствения си глас. Бекър погледна към нещо извън обсега на камерата, преди да даде отговор.

— Издигат се — каза той. — Очевидно образуват нещо като чадър над цялата Земя, както изглежда, на петдесет до седемдесет мили височина. Ако запазят скоростта си, разполагаме с още час и половина, а след това вероятно ще ни представят сметката…

Беше невероятно, но за миг Черити си пожела Бекър да е прав — след час и половина по световните телевизионни екрани да се появи някаква отвратителна физиономия на насекомо, да обяви Земята за окупирана и да постави някакви искания, все едно колко абсурдни щяха да бъдат те, защото алтернативата беше просто прекалено ужасна, за да може дори само да се мисли за това.

— Чуйте, Леърд — заяви внезапно Бекър. — Имаме още деветдесет и пет минути, може би и повече, ще изчакате да се събере целият екипаж и пристигате тук.

— А корабът?

— Забравете „ЕНТЪРПРАЙЗ“ — каза Бекър. — В базата имаме два кораба, но от тях няма да има никаква полза, ако няма кой да ги управлява.

Той изключи, преди Черити да успее да зададе още някакъв въпрос. Но трябваше да мине доста време, преди да стане от креслото и да се отправи отново към кулата.

Независимо от шифрите и кодовете тя беше абсолютно уверена, че Хардуел не е подслушвал разговора, но вероятно Майк и тя съвсем не бях толкова добри артисти, както си бяха мислили до този момент, защото генералът само ги погледна мълчаливо и когато се обърна и се върна отново към самотния си наблюдателен пост при панорамния прозорец, тя разбра, че пред нея се намира напълно сломен човек.

Самата тя не изпитваше никакви чувства. У нея имаше само пустота. Често се беше питала какви ли ще са усещанията й, ако някога настъпеше краят на света; или действителният край на света, както сега, или краят на собствения й малък космос, смъртта, което в последна сметка означаваше същото.

В главата й се заби една абсурдна мисъл, която не можеше да прогони, колкото и да се опитваше: поне щеше да свърши бързо. Ако пришълците действително пуснеха своите бомби, то Ню Йорк без съмнение щеше да бъде една от целите им. А те се намираха достатъчно близо до града, за да почувстват при една експлозия от тази мощност нещо повече от бърза, ярка светкавица, но може би дори и това не.

Внезапно ситуацията, в която се бяха озовали всички те, й се стори направо забавна. Около нея животът продължаваше да си тече почти нормално. Кулата беше изпълнена с писукането и бръмченето на компютрите и с приглушените гласове на обслужващия ги персонал, навън по пистите непрекъснато кацаха и излитаха самолети. Видя някакъв младеж да минава край нея и да й се усмихва и автоматично отговори на усмивката. Стоеше съвсем близо до Майк, но дори и не си помисляше да го улови за ръката или да го целуне — никакви големи жестове. Нищо. Чакаха, това беше всичко.

Хардуел посочи към малка светеща точка, която приближаваше от изток към летището.

— Хеликоптерът с колегите ви — каза той.

Черити кимна с глава, но не можа да отговори. Притискаше я някаква оловна тежест. Това чувство я напусна едва когато след десет минути зад тях се отвори вратата на асансьора и в командния пункт влетя Найлс. За разлика от нея и Майк той не беше в униформа, а със синя риза на едри карета, подобно на дървосекач, и с напълно неподходящи за случая бермуди. Изглеждаше доста глупаво, но никой не се засмя.

Найлс ги поздрави едносрично и се обърна въпросително към Майк.

— Какво се е случило?

— Обясни му — каза тихо Черити. — Но не тук. — Посочи към стаята на операторите и видя как Майк и Найлс изчезват в мъничкото помещение, като затварят вратата след себе си. Твърде болезнено осъзна, че не е единствената, която наблюдава двамата, и че наистина не е необходимо кой знае какво въображение, за да се досети човек какво могат да обсъждат толкова тайнствено двамата офицери от Космическата служба. Докога щяха да успеят да го запазят в тайна и най-вече: докога щяха да искат да го пазят в тайна? По дяволите, та всички тези хора тук имаха право да разберат, че им остават само деветдесет минути живот.