Волфганг Холбайн - Най-добрата жена от космическите сили

Но чуждоземните нямаше да си заминат. По някакъв начин Черити го знаеше. Беше го почувствала, още в най-първия момент, когато беше застанала там горе, във вътрешността на този огромен празен кораб и беше видяла титановия блок. Сьоренсен също го беше почувствал, а всички останали го бяха прочели в техните погледи. Каквото и да възнамеряваха, то не беше започнало още истински.

Тя стана, изключи телевизора, който отново показваше сателитна снимка на кораба — за последните дванадесет седмици картината не се беше променила — и излезе на балкона. Под нея се простираше градът, тих и почти тъмен, беше вече осезаемо студено, най-вече тук горе, петнадесет етажа над улицата. Ню Йорк изглеждаше като измрял. По асфалта под нея пълзяха само няколко леки коли, светлинните реклами и нощното осветление на високите административни сгради бяха изгасени… Законите на извънредното положение бяха все още в сила, и колкото и изненадващо да бе, те се спазваха. Черити се попита колко време още животът в десет милионния град може да върви по този начин, преди да рухне всичко. Ако това обсадно положение, в което градът доброволно бе влязъл, продължеше още дълго, то извънземните нямаше защо да идват вече.

Тя въздъхна, изпи мартинито си, трето за тази вечер и всъщност последното, което си позволяваше, и погледна часовника си. Минаваше десет. Майк беше слязъл долу преди половин час, за да намери отнякъде хамбургери, но вече доста закъсняваше. Почваше да се тревожи за него. Градът не беше вече сигурен. Всяка трета кола, която все още се движеше по улицата, беше със зеленикавите петна на Националната гвардия.

За момент съвсем сериозно си помисли дали да не подаде ръката си с чашата мартини от парапета на балкона и да я пусне долу, но после се отказа. Погледът й се насочи нагоре, претърсваше звездното небе. Беше студено, но както много студени ноемврийски нощи и тази беше особено ясна. Над главата й потрепваха хиляди звезди. Всичко беше толкова мирно. Толкова дяволски мирно, сякаш там горе не властваше нищо друго освен голямото празно пространство, сякаш там нямаше нищо, което може да дойде някой ден и…

„Да, и какво?“ — помисли си тя, дали наистина планират нападение? И ако да, тогава кога? И ако да, защо? Толкова много въпроси, на които вероятно тя никога няма да може да даде отговор.

Потрепервайки от студ, се обърна и се върна в жилището. Не затвори балконската врата, въпреки че през нея в стаята нахлуваше ноемврийският студ. Все по-често напоследък имаше чувството, че ще се задуши, ако остане в затворено помещение.

Отиде до етажерката, взе някаква книга и се опита да чете, без дори да погледне заглавието. След известно време забеляза, че от пет минути гледа втренчено една и съща страница, и остави книгата настрана. По дяволите, тя също беше човек и също имаше право да се страхува. Може би дори малко повече от останалото човечество просто защото знаеше малко повече от другите. Така например, че нито един от хората, които те и руснаците бяха изпратили през последните три месеца на Северния полюс, не се беше върнал. Или например, че точно в този момент някои от сътрудниците многознайковци на Бекер се опитваха да направят водородна бомба с примитивен взривател с ударно действие, която в най-лошия случай се канеха да хвърлят от орбиталната станция върху междупланетния кораб. Черити се съмняваше, че този план има и най-малък шанс за успех. Каквито и да бяха тези извънземни, установили се там, на Северния полюс, и парализиращи цяла една планета просто с присъствието си, те с положителност не бяха глупави.

Захвърли книгата, без да гледа, в единия ъгъл на стаята, изправи се отново и започна да крачи напред-назад, изпълнена с безпокойство. Безделието, на което беше осъдена през последните два дни, я караше да излиза извън кожата си. След три месеца непрекъснат стрес, беше закопняла за няколко дни спокойствие, но ставаше ясно, че това спокойствие не означава почивка, а беше истинска война на нерви. Струваше й се, че прилича на човек, който е седнал на електрическия стол и чака някой да натисне копчето. От дванадесет седмици насам. И освен това беше гладна. Къде се бавеше Майк с този проклет хамбургер?

Трябваше да минат още цели десет минути, преди да чуе вратата на асансьора и после забързаните — прекалено забързани, помисли си тя, — стъпки на Майк. Отвори вратата една секунда преди той да натисне звънеца и веднага разбра, че се е случило нещо. Той беше блед. Дишаше бързо, като че ли е изкачил бегом петнадесетте етажа, а не се беше возил на асансьора.