Волфганг Холбайн - Спящата армия

— От такъв малък самолет? — попита иронично Стоун.

— Става дума за съвършена бойна машина, господине — отвърна Луцифер. — Такива машини вече са ни нанасяли тежки поражения. Нашият планер е с два пъти по-малки възможности за водене на бой.

— Тогава се моли да идват с приятелски намерения, приятелю — каза саркастично Стоун. — Ако въобще знаеш какво означава тази дума.

Мравката понечи да възрази, но той махна грубо с ръка и каза:

— Мисля, че знам кой седи в този хеликоптер.

— Неразумно е да поемате такъв риск, господине — каза Луцифер.

— Знам — отвърна небрежно Стоун. — Но такива сме понякога ние, хората. Подготви кораба за излитане! Но ще останеш на борда, независимо какво ще се случи, дотогава, докато не те повикам изрично.

— Не трябва ли поне да извикам на помощ една бойна единица и…

Стоун го прекъсна ядосано:

— Трябва да правиш това, което ти казвам! Или искаш писмена заповед?

— Не, господине — отговори примирено Луцифер.

— Тогава върви! — каза Стоун. — И внимавай за джуджето! По-опасно е, отколкото изглежда.

— Знам, господине — отвърна Луцифер, като се обърна и напусна катедралата, за да се отправи към планера.

Стоун погледна замислено след него. „Ти знаеш, помисли си той. О, не, приятелю, нямаш дори и представа. Всички вие нямате никаква представа.“

И с мъка потисна истеричния си смях.

Макар че Черити летеше с максимална скорост, им бяха необходими петнадесет минути, за да стигнат катедралата. Бе смятала, че ще види над развалините на огромната църква гъмжащо от планери и бойни кораби небе, но единственото движение по земята бе това на стълбовете прах, гонени от вятъра.

Черити намали скоростта на хеликоптера, докато той увисна неподвижно във въздуха на двадесет-тридесет метра над площада, на който преди един ден хората на Кремер бяха извършили унищожителното покушение над джеърдите и мравките. Тя бързо пресметна, че броят на убитите варвари е над хиляда. Никой не бе си направил труда да отнесе труповете им. Гледката я изпълни с горчивина, не, с ярост. Нападението бе толкова безсмислено! И бе предизвикало ужасен отговор!

Хартман сякаш прочете мислите й, защото каза тихо:

— Съжалявам. Не знаех, че…

— Никой не би могъл да знае какво представляват те в действителност.

— А вие знаете ли го вече?

— Надявам се — измърмори Черити. — А ако не е така, ние сме вече почти мъртви.

Приземяването й, също като полета, не бе особено майсторско — хеликоптерът кацна с толкова силен тласък, че Черити нямаше да се изненада, ако той се разцепеше на две. Тя сне бързо каската от главата си, изключи турбините и преди да се надигне от седалката, погледна още веднъж към катедралата. Вратата бе широко отворена и обтегнатите й нерви я караха да вижда измамни движения на сенки зад нея. Молеше се това да бе само лъжливо чувство.

— Останете тук, Хартман — каза тихо тя. — Ако… нещо се обърка, опитайте се да излетите.

— Не мога да управлявам това нещо — отговори Хартман.

Той посегна към колана, измъкна пистолета си и го подаде на Черити, но тя само поклати глава. И на нея в първия момент й бе хрумнала такава безумна мисъл, но след събитията през последните няколко часа бе разбрала окончателно, че тази борба не може да бъде решена с оръжие.

Тя слезе от самолета и се отправи към вратата. Скудър и Нет я последваха. Никой не промълви дума, но всички усещаха, че нещо странно и могъщо се простира като невидима мантия над това място.

Те спряха пред вратата. Вътрешността на църквата бе изпълнена с тъмнина и сенки, а разкриващата се пред очите им гледка показваше такова опустошение, каквото Черити бе очаквала. Двете ракети, които хеликоптерът бе изстрелял в сградата, не бяха оставили нищо неразрушено след себе си. И въпреки това нещо пред тях се движеше. В първия момент Черити помисли, че това е само мираж, но сетне разбра, че движението е реалност.

— Това е… царицата! — каза изумен Скудър. — Тя е още жива!

Черити кимна мъчително. Сърцето й затуптя лудо и някакъв вътрешен глас внезапно й изкрещя да се обърне и побегне към Хартман и хеликоптера. Но тя знаеше, че не може да го направи, защото не бе тук по собствено желание. Нещо я бе… повикало. Бе го усещала отдавна, но едва сега й бе станало съвсем ясно.

Внезапно Нет вдигна ръка и посочи втора, по-дребна фигура, която се бе появила до тялото на царицата.

— Кайл! — каза тя. — Това е Кайл! Той… той е жив!

— Тогава може би и Гурк и момичето са още живи! — добави възбудено Скудър и понечи да се затича към Кайл, но Черити го спря.