Волфганг Холбайн - Спящата армия

— Има още един начин — каза войникът и посочи с дулото на пушката си нагоре. — Можете ли да се катерите?

Скудър го погледна въпросително.

— Въжетата — каза войникът. — Няма да е лесно, но става. Дълги са седем или осем метра.

Вместо да отговори, Скудър се изправи, вдигна ръце и достигна тавана на кабината. Черити видя как мускулите му се напрегнаха, когато го натисна с все сила. Металът изскърца, но не се поддаде.

Скудър спусна разочаровано ръце и отстъпи крачка назад.

— Необходимо ни е нещо, за да… — измърмори той.

Някакъв тъп удар разтърси кабината. Секунда по-късно Черити чу шума от твърди нокти, драскащи по метала.

Единият от войниците стреля към вратата. Изстрелите заседнаха в нея, но въпреки това отвън прозвуча яростно съскане и свиркане — и втори, още по-силен удар, който улучи вратата.

Войникът се прицели отново, но се сети за нещо по-добро и внезапно вдигна високо оръжието си, за да изстреля в тавана остатъка от пълнителя.

— Сега! — извика той, докато отстъпваше назад и сменяше пълнителя. — Опитайте още веднъж!

Скудър вдигна повторно ръце и този път металът не устоя на яростния удар с юмрук на индианеца.

Още един удар улучи вратата — и я проби. В дългата колкото ръка пукнатина се появи крайник на насекомо, но се отдръпна със светкавична бързина, когато войникът стреля отново през вратата.

— Побързайте! — извика той. — Ще се опитам да го задържа, но не знам колко дълго ще успея.

С енергично движение Скудър се залюля върху покрива на кабината и протегна надолу ръце, за да помогне първо на Нет, а после и на Черити да се изкачат върху него.

С присвити очи Черити погледна в тъмната шахта на асансьора.

— Нужна ни е светлина! — извика тя надолу към кабината.

Единият от войниците се покатери при тях, а вторият остана и продължи да стреля периодично към вратата.

Мъжът включи джобното си фенерче и прекара лъча по стоманените въжета, на който висеше кабината, а после го задържа върху затворените врати на изхода. Черити с ужас прецени, че той се намира на около десет метра над тях.

— Ще успееш ли? — попита загрижено Скудър.

Въпросът се отнасяше по-скоро за Нет, отколкото за Черити, но въпреки това тя отговори с кимване, хвърли последен, нервен поглед към кабината и започна да се изкачва нагоре по стоманеното въже.

Беше много по-трудно, отколкото бе очаквала. Въжето бе много опънато и вибрираше под ръцете й, сякаш щеше да се скъса всеки момент. Освен това бе намазано с толкова дебел слой грес, че Черити едва успяваше да се задържи. Когато най-сетне стигна до вратата, бе цялата обляна в пот.

— Отдясно до вратата! — долетя до нея гласът на войника. — Натиснете червения бутон!

Черити почти не виждаше вратата, а камо ли червения бутон. Тя внимателно пусна едната си ръка и с разперени пръсти започна да опипва стената до вратата. След известно време напипа някакъв правоъгълен контур и го натисна решително с цялата си длан.

Прозвуча някакво изщракване — и това бе всичко.

— Не може да се отвори!

— Опитайте още веднъж! Аварийната автоматика трябва да функционира! И побързайте!

Сякаш за да подчертае думите на мъжа, от кабината проехтя отново кратък изстрел. Страхотният удар, който в следващия момент улучи кабината, разтърси цялата шахта на асансьора. От шалтера до вратата се чу изщракване и вратите на асансьора се отвориха с плъзгане.

Черити се измъкна от шахтата с въздишка на облекчение. Тя коленичи пред вратата и остана така няколко секунди със затворени очи, докато възстанови дишането си и се осмели да вдигне глава, за да се огледа.

Намираше се във вътрешността на една от малките постройки на пещерния град на Кремер. Навън ечаха викове и понякога прокънтяваше ехото на тежка експлозия. Тя стана бавно, притискайки ожулените си ръце под мишници, и се отправи към входа на сградата. Открехна я предпазливо на педя и надникна навън.

В пещерния град цареше трескава суматоха. Воят на сирените бе престанал отдавна, но огромното подземие кънтеше от стъпките на стотици мъже, бързащи безцелно насам-натам, подвикващи си команди, или тичащи към изходите. Черити видя, че пред тунела към площадката за кацане се бе спуснала огромна стоманена плоча.

Вратите на повечето сгради бяха отворени и през тях излизаха мъже. В една от огромните и без прозорци зали се виждаше голяма отворена врата, от която излизаха едно след друго половин дузина грамадни, стоманени чудовища — танкове, каквито Черити и Скудър вече бяха виждали в Париж.